Джон Лескроарт
Фатална жена (10)

9

В задната част на апартамента с три спални на последния етаж на сграда на улица „Ървинг“, където Сюзън Уайс и Моузис бяха отгледали децата си, имаше стая с огромни прозорци. Момичетата я бяха кръстили „Мъгливата стая“, а името беше пирографирано върху дървена табелка на вратата. Бяха я направили някакви хипита от Футхилс. Сюзън, второ чело в симфоничния оркестър на Сан Франциско, прекарваше значителна част от времето си в нея. Стаята рядко биваше огряна от хладните слънчеви лъчи, по-често беше като обвита в пашкула на мъглата, а в нея Сюзън преподаваше чело на ученици от четири до седемдесет и една годишна възраст.

Тя беше наясно с вселенското правило, че телефоните звънят по средата на всеки урок и беше изключила звука на своя. Но когато той извибрира по средата на солото на Бен Файнстийн, тя го извади от джоба на гърдите, погледна екрана и се опита да потисне гримасата си.

Дъщеря й Британи. Още драма.

Сюзън беше сигурна, че Британи знае, че уроците на Бен са в четвъртък от четири следобед. Така се бяха срещнали преди два месеца. Сюзън също знаеше, а и не беше някаква тайна, че двамата бяха изкарали някаква романтична авантюра за няколко седмици, която обаче беше завършила зле, особено за Бен, когото Сюзън обожаваше и тайничко не би имала нищо против, ако Британи се влюбеше в него. Но, разбира се, Британи си беше Британи и нищо подобно не се случи.

Ето я сега, звънеше по средата на урока на Бен. Вероятно не беше само съвпадение и беше крайно нечестно спрямо бедния младеж, особено ако, както подозираше Сюзън, Британи си играеше с него и искаше да го подмами да се върне при нея за седмица или две, преди да й омръзне и отново да го изостави. Сюзън обичаше дъщеря си, понякога дори сляпо, но това поведение с момчетата я влудяваше.

Бен спря да свири по средата на Канон в ре мажор на Пахелбел.

— Важно ли е? Трябва ли да вдигнеш?

Сюзън въздъхна. Ако дори споменеше името на Британи, това щеше да сложи край на концентрацията на Бен до края на деня. Той отмени двата си следващи урока веднага след като бяха скъсали и Сюзън трябваше да му се обажда и да го придумва да започне отново. Животът продължава, каза му тя.

Сега Бен се опитваше да направи точно това, а дъщеря й се обаждаше.

— Прилича ми на номер за продажби — поклати глава тя. — Докъде беше стигнал?

Бен изсвири шестнадесет такта, преди да звънне и домашният телефон в кухнята. Той спря, а Сюзън вдигна ръце, убедена, че това отново беше дъщеря й. Съвсем малко хора знаеха стационарния номер и всички бяха наясно, че е изключено да звънят в часовете за уроци. Да се обажда първо на мобилния, а след това на домашния номер беше позната стратегия на Британи, която така постигаше своето и говореше с майка си, дори и да причиняваше неудобство на всички останали.

— Извинявай, Бен — каза Сюзън и стана разочаровано. Сигурно е нещо важно. Ей сега идвам.

Тя стигна до телефона на третото иззвъняване, видя, че повикването е от номера на мобилния на Британи и вдигна.

— Може би си забравила, че следобед давам уроци по музика — прошепна тя рязко. — Това не може ли да почака?

— Мамо? — гласът на дъщеря й беше като шепот, крехък като стъкло.

Само от тези две срички Сюзън разбра, че е станало нещо много лошо. Целият й гняв се отцеди, зави й се свят и трябваше да сложи ръка на плота, за да не залитне.

— Какво става, скъпа? Добре ли си?

— Не съвсем — каза Британи. — Не съм много добре.

— Къде си?

— В болницата „Св. Франсис“. В спешното отделение.

 

 

Същата нощ Сюзън седеше на масата в кухнята, а чашата чай, която си беше направила преди пет минути, изстиваше пред нея. Тя помилва по гърба черния си котак Фуджи, който беше скочил на масата веднага щом тя седна и сега се беше опънал и мъркаше като генератор. По западния прозорец почукваше пресеклив и насечен от поривите на вятъра дъжд.

В коридора отекнаха стъпките на мъжа й. Тя се поизправи, макар че случилото се през деня я беше съсипало и я беше изтощило до краен предел. Моузис се появи на вратата тъкмо когато тя посягаше към чашата чай.

— Спи, натъпкана с успокоителни. Слава на господа за викодина. Тази вода още гореща ли е? — запита той, като тръгна към котлона.

— Би трябвало.

Сюзън го гледаше как минава през кухнята, слага пакетче чай в чашата и бавно налива вода от чайника. На плота държаха бурканче мед, Моузис вдигна ръчно изрязаната дървена бъркалка, остави медът да се стече в чашата и я върна в бурканчето. Взе си чаена лъжичка и започна да бърка преднамерено внимателно.

Поредният порив на вятъра плисна още дъжд върху прозореца. Сюзън чак подскочи, но Моузис не реагира по никакъв начин.

— Моуз. Какво си мислиш?

Той издиша тежко, сякаш беше задържал дъха си. Продължаваше да бърка чая и лъжичката потракваше по чашата.

— Нищо.

— Току-що ти трябваха две минути да си направиш чаша чай — каза тя.

Той вдигна чашата до устата си, духна и отпи.

— Не беше лесно да я направя както трябва. Но си струваше усилията.

Моузис седна срещу жена си.

— Притесняваш ли се? — попита тя.

— Дали Британи ще се оправи? Не.

— Изглеждаше наистина ужасно.

— От раните по главата тече много кръв — сви рамене той. Изглеждат по-зле, отколкото са всъщност.

— А и цицината.

— Да, но няма сътресение. Няма шевове, така че няма да й останат белези. Ще оздравее.

— За какво тогава си мислеше?

— Как се е случило.

— Ами, знаем, че…

Той вдигна длан и я спря.

— Знаем това, което тя ни каза, толкова.

— Мислиш, че е излъгала?

— Не бих го изключил.

— Какво смяташ, че е станало? — попита тя.

Моузис потупа чашата с пръсти.

— Нейната версия е, че си е говорила с онова момче, видяла е, че ще си изпусне автобуса, затова се затичала, подхлъзната се по мокрия тротоар, паднала и си ударила главата.

— Точно така.

— Може и да не е съвсем точно. Как така от едно падане е получила две отделни травми на главата? И защо едната е толкова голяма цицина? Колкото проклето топче за тенис на маса. Както си спомняш, имам известен опит и мога да ти кажа, че такава цицина се получава от удар с нещо плоско. Тротоар например. Стена. А откъде са драскотините по лицето й? А и забеляза ли, че двете горни копчета на дъждобрана й ги няма?

— Не, не съм и поглеждала.

— Винаги можеш да провериш. В гардероба е. Копчетата ги няма, но конците стоят, все едно някой ги е откъснал.

— Две копчета? Паднали са, когато се е подхлъзнала?

— Паднали? Ей така, самички? Обясни ми тогава какво й е на ръката.

— Какво на ръката?

— Не спираше да потрива лявата си ръка високо горе към рамото.

— Помислих, че й е студено.

— Може и от това да е — допусна Моузис. — Но когато се върнах, дръпнах одеялото и проверих. Има синьо-черно натъртване.

Сюзън сръбна от чая си.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам, че искам да си поговоря с момчето, което е изчезнало и е оставило дъщеря ми обляна в кръв на тротоара.

Сюзън притисна длан към устата си.

— Бебчето ми.

— Просто казвам — кимна Моузис.

 

 

Моузис измина седемте пресечки до „Малката детелина“ пеш под дъжда. Тони Солая беше направо като дар Божи. Моузис му се обади веднага след като разбра от Сюзън, че Британи е в спешното. Младежът се метна на мотора си и се появи в бара след петнадесет минути, готов и дори нетърпелив да вземе още една смяна.

Моузис каза на Тони, че ако иска, може да затвори бара по-рано, но в момента вътре се виждаха поне петнадесетина клиенти и мястото изглеждаше оживено, а поне още десетина играеха дартс отзад. Моузис остана отвън още секунда и гледаше как Тони стоеше зад безупречно чистия бар и бършеше чашите до блясък.

Магуайър влезе, окачи водонепропускливата си барета и дъждобрана на старомодната дървена закачалка до предната врата и си дръпна високо столче. Тони се приближи и Моузис си поръча газирана вода. Някои от редовните клиенти също дойдоха да попитат за Британи.

— Добре е — повтори няколко пъти Моузис. — Подхлъзнала се и паднала. Ще се оправи.

Тони изчака всички да се върнат по местата си и застана срещу него.

— Как е тя наистина?

— Спи. Упоена е. Доста се е ударила.

— Трябва да е паднала много лошо.

Моузис скръсти ръце и издиша.

— Опитвам се да не съм предубеден и да не правя прибързани заключения. Опитвам се да си представя картинката, но нещо не се връзва, поне не и както тя го описва. Бяга в дъжда, подхлъзва се и пада по лице. И не се опитва да се опре на ръка и да се предпази?

— Какво смяташ, че е?

Моузис нахвърли сценария, който беше описал на Сюзън.

— Трябва да си поговоря с Британи — завърши той.

— Мислиш, че прикрива някого?

— Това се налага от другите ми заключения, не е ли така?

— Знаеш ли кой е бил?

Моузис поклати глава.

— Ще ми трябва тефтер, за да съм в час с всичките й познати.

Тони сякаш понечи да каже нещо.

— Какво? — попита Моузис. — Знаеш ли нещо?

— Не съвсем — каза Тони. — Нека тя ти каже, ако има нещо за казване.

 

 

Тони си тръгна в дванадесет и половина. Беше почти един и Моузис седеше в отдалечения край на бара. Беше заключил вратата преди петнадесет минути. Поривите на вятъра продължаваха да носят равномерно валящия дъжд и капките удряха по прозорците. През минута-две по „Линкълн“ със съскане на гуми минаваше по някой самотен автомобил. Единствената мъжделива светлина вътре идваше от шейсетватова лампа е абажур на ниска масичка в дъното на бара.

Той завъртя изпитата наполовина чаша с джинджифилова бира пред себе си. На бара до чашата стоеше шилелагът на „Детелината“. Тази типична за Ирландия тояга представляваше шейсетсантиметрова твърда като желязо бухалка от ясен от Кентъки. Единият й край завършваше с удебеление колкото юмрук, а от другия висеше кожен каиш. Моузис я беше ползвал няколко пъти в кариерата си на кръчмар, когато му се беше налагало да разтурва мелета. Беше страховито и убедително оръжие. Не си спомняше ясно кога я беше взел от мястото й зад бара и я беше сложил до себе си отпред.

Съзнанието му беше сякаш замъглено.

Най-меко казано, някой беше се отнесъл грубо с дъщеря му. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно му ставаше. Британи си мислеше, че постъпва умно, като не разкрива кой е нападателят й, но не беше права. Моузис имаше чувството, че Тони може и да знае кой е, но също не искаше да говори.

Когато започна да разбира какво се беше случило на Британи, в стомаха му се стегна възел, но сега той се беше превърнал в черна ярост, която заплашваше да го обземе.

Някакъв страхлив боклук беше наранил дъщеря му толкова зле, че я беше пратил в болница.

Той продължаваше да се опитва да се пребори с образа на Британи като безпомощно дете, но неговото бебче сега страдаше от болка, а красивото й лице беше отекло, окървавено и пребито.

Когато беше по-млад, а и не чак толкова млад, Моузис не беше позволил докторатът му по философия да му попречи да бъде сериозен скандалджия. Носът му беше деформиран от всичките счупвания. Все още тренираше с чувал по два пъти на седмица, за да поддържа координацията между окото и ръката. Като тийнейджър беше участвал в боксовия турнир „Златни ръкавици“ и знаеше как да се бие в честен бой. Ако някой искаше улична разправия, можеше да рита, да бърка в очи и да раздава лакти и колене. Ако му се предоставеше възможност, щеше и да хапе. Щеше да направи всичко, за да спечели.

Сега имаше неистово желание да се бие, нищо не беше искал толкова силно през живота си. Искаше юмруците му да се забиват в плът, да усети металния мирис на кръв и да чуе хрущенето на кости. Дишаше накъсано и тежко.

Ето сега, дявол да го вземе, би си сипал едно питие. Трябваше да пийне едно, това си беше напълно на мястото. Какво си беше мислил през всичките години, като отричаше истинската си същност? Той беше ангел отмъстител, обладан от чиста, праведна ярост и имаше нужда да пийне.

Моузис мина зад бара и смъкна бутилка уиски „Макалън“ от горния рафт. Напълни една чаша до ръба и я вдигна да я помирише.

Господи.

Силната миризма го удари в носа и той се спря за секунда. Остави чашата до шилелага, без да пипне уискито, и се вторачи в нея. Яростта му стихна.

Знаеше кой беше. Той беше свети Августин, който легнал до жена, но не я докоснал и така победил изкушението за угода на господа.

Просто я вземи и я изпий на една глътка. Усети яростта. Бъди какъвто си. Ръцете му се протегнаха към чашата.

Вместо да сключи длани около стъклото, той сграбчи шилелага, изрева нечленоразделно и стовари тежкото дърво с див замах, който пръсна чашата и запрати стъкло и уиски из целия бар. Моузис продължи да стоварва тоягата с цялата си сила, а от устата му изригваха псувни и проклятия. Ударите валяха един след друг.

Накрая се спря изтощен.

Шилелагът се изплъзна от ръката му и падна на пода. Моузис се хвана за бара, а тялото му трепереше от умора. Дишаше тежко като кон, препускал в галоп, докато остане без сили и започне да залита.