Джон Лескроарт
Фатална жена (2)

1

Моузис искаше да види Дизмъс Харди насаме.

Той се отби неочаквано до къщата на Харди на Тридесет и четвърто авеню, а в момента двамата крачеха бързо по „Гиъри“ в посока към плажа. Беше облачен ноемврийски неделен следобед. Моузис Магуайър не искаше да тревожи единствената си сестра Франи, съпругата на Харди. А той самият беше много притеснен, чак разсеян.

Същата сутрин „Куриер“, вторият по тираж вестник в Сан Франциско, беше пуснал статия на колумниста си Шийла Маренас. Беше част от поредица за неразрешени престъпления в града. Статията припомняше един случай, наречен „Касапницата при доковете“. Преди шест години петима души, включително шефът на отдел „Убийства“ Бари Джърсън, бяха убити в престрелка на кей 70.

За Магуайър обаче, а и за адвокат като Харди, това беше удар, и то опасно близо до целта.

— Не са се обадили на Нейно Ужасно Величие Маренас просто ей така, за нищо — каза Харди. — Никой не я чете, Моуз. Не бих се притеснявал толкова.

— Аз я чета. И много други хора я четат. Споменава те по име.

По гръбнака на Харди пролази тръпка на мрачно предчувствие, но той го потисна.

— Теб споменава ли те?

— Не.

— А Ейб, Джина, някой друг?

— Фриймън.

— Ако не се лъжа, Дейвид все още е мъртъв. Той няма да проговори. Това ли е всичко?

Магуайър направи още няколко крачки и спря.

— Твърдиш, че дори не мислиш за това — заяде се той.

Харди се обърна към него и въздъхна:

— Никога не ми е излизало от главата. Моуз. Не съм спирал да мисля. Не и след каквото направихме. Но нямахме избор. А идеята, че някога всичко може да излезе наяве… Всеки божи ден живея в страх.

— Мислил ли си някога, че може би щеше да е по-добре, ако просто… Искам да кажа, че когато прочета такава статия, просто чакам да ми потрошат на вратата.

— Дали да не извадим всичко на бял свят? Лесният отговор е „Не, дори и след милион години“. Дори не бива и да си мислиш за нещо подобно. Това ще съсипе много животи, включително и твоя.

— Добре, но този живот под постоянна заплаха да бъдеш разкрит…

— Е много по-добър от живота, ако истината излезе наяве, въобще не се залъгвай.

Харди се забърза отново, а Моузис го последва рамо до рамо.

— Чувстваш ли се виновен? — запита го той след няколко крачки?

— Не — поклати глава Магуайър. — Затова си мисля, че нещата няма да се развият толкова зле. Ако хората знаеха какво наистина се случи, щяха да видят, че нямахме избор. Беше чиста самоотбрана.

— Вярно е, но сигурно е по-добре да не оставяме хората да решават сами. Знаем какво стана. Живеем с него. Това стига.

— Просто искам да кажа, че ме товари.

— Товари всички ни, Моуз. Иска ми се да не се беше случвало, но нещата няма да станат по-добри, ако говорим за тях.

Харди се спря на свой ред.

— Да не мислиш, че аз не съм сънувал кошмари? Както гледам някакъв проклет мач, изведнъж блокирам и се връщам отново на онзи кей, а куршумът ме удря в кевларената жилетка. Ако не я носех, сега щях да съм мъртъв, разбираш ли? Не смяташ ли, че това оставя известни впечатления?

— Точно това казвам. Щом го пазим в тайна, значи в общи линии се държим, сякаш не сме постъпили правилно, а знаем, че не е така.

— Не. Това е напълно погрешно. Няма значение дали сме били прави, или сме сбъркали. Не можем да кажем на никого никога, защото никой няма да разбере, а животът ни такъв, какъвто е сега, ще приключи.

Харди се поколеба, но продължи:

— Това е твоята проклета програма за споделяне в дванадесет стъпки. Не ми пука какво са ти разправяли през цялото време, но да извадиш всеки проблем наяве под ярката дневна светлина, така че да можеш да говориш за него и да анализираш как се чувстваш, не е универсално решение. Повярвай ми, понякога решението е просто да млъкнеш и да затвориш нещата в себе си.

Магуайър започна да се защитава, както правеше винаги дори и при най-леката критика на програмата му в „Анонимните алкохолици“.

— Говоренето за проблемите ми спаси живота — рязко отсече той. — Може би и ти трябва да опиташ. Може да се изненадаш.

— Мразя изненадите.

— Ами да, има си време и място за всичко.

— Не е нужно да е така — каза Харди. — Но дори и да има, тук и сега не му е нито мястото, нито времето.

 

 

Беше средата на следобеда на втория вторник на ноември, когато лейтенант Ейб Глицки, шеф на отдел „Убийства“ в Сан Франциско, се върна от оперативка. Лампичката на телефона на бюрото мигаше и Глицки прослуша съобщението от най-добрия си приятел Дизмъс Харди, който го канеше на вечеря в „Грила на Сам“, където бил запазил сепаре за четирима. Глицки, твърдеше Харди, просто трябвало да присъства. Малко тайнствено, но Харди си беше такъв. Глицки трябваше да се появи в ресторанта усмихнат и в добро настроение в шест и половина.

Глицки обикновено държеше да яде със семейството си, но като чу съобщението, осъзна, че не може да си спомни кога за последен път беше излизал просто да се позабавлява. Като се замисли, Харди не му беше попадал пред очите почти месец. През последните няколко години срещите им се разредиха, понеже станаха жертва на различията в семейния им живот. Глицки и Трея се занимаваха с малките си деца, на пет и на седем години, а Харди и Франи нямаха такива грижи и бяха над тези неща.

Глицки вдигна телефона с намерение да се обади на Харди, че няма да успее, тъй като му е съобщил в последния момент, но вместо това се спря, въздъхна и затвори. Десет секунди по-късно го вдигна отново, за да се обади на жена си да я пита дали би имала нещо против, ако отиде, но вместо това изгледа слушалката като нещо чуждо и пак затвори.

Трея работеше като личен секретар на областния прокурор Уес Фарел, чийто офис беше два етажа по-надолу. Ако Глицки минеше по възможно най-дългия път — да иде по коридора до асансьора, а след това да мине по коридора до нейния кабинет, съпругата му пак беше на около двеста крачки от него.

Вътрешното стълбище беше по-бързият вариант и той стигна долу за по-малко от минута.

 

 

— Хей! — Трея грейна и се изправи зад компютъра си, когато Глицки влезе. Когато обаче го изгледа, усмивката й помръкна също толкова бързо.

— Какво е станало?

— Станало ли е нещо?

— Не знам.

— Нещо те накара да попиташ.

— Просто се появяваш ей така, с гримаса на лицето…

— Това си ми е гримасата „всичко е наред“.

— Имам предложение. Защо не поработиш върху усмивка „всичко е наред“, както правят другите хора.

— Не съм много по усмивките. Понякога ми е кофти от това, но е полезно в работата ми.

Той пристъпи напред и застана точно пред бюрото.

— Окей, горе главата. Готова ли си?

Зъбите му проблеснаха за миг, а след това лицето му отново стана безизразно.

— Как беше?

— Може би си струва да се упражняваш, трябва малко да позабавиш. Направо щеше да отлети.

— Ще поработя върху това.

Изражението на Трея поомекна. Също като съпруга си тя беше от смесен брак. Той беше с баща евреин и чернокожа майка, а нейният букет от гени се беше изписал по лицето й. В родословното й дърво имаше бели и чернокожи прародители, а някъде се криеше и жилка от тихоокеанските острови. Тя беше висока малко над метър и седемдесет и пет, имаше едър кокал, добре сложено тяло и можеше да излъчва много силно присъствие. Трея се пресегна през бюрото и докосна съпруга си по бузата.

— Между другото — каза тя — на какво дължим честта за това лично посещение?

— Диз ми се обади. Иска да се видим при „Сам“ за вечеря. Реших да го уточня с теб.

Трея не се поколеба и за миг.

— Звучи ми като добра идея. Няма защо да питаш.

— Знам. Просто си помислих, че ти и децата…

— Моля те. Една вечер е. Излез и се позабавлявай. Ако спреш да се виждаш с приятелите си, те престават да ти бъдат приятели. А ти не искаш това да се случи с Диз. Някакъв специален случай ли има?

— Не. Просто да излезем, предполагам.

— Отивай.

Глицки заобиколи бюрото и целуна жена си.

— Ти си най-добрата на света. Длъжник съм ти.

 

 

В сепарето в „Сам“ тримата бъдещи партньори на Глицки за вечеря пиеха питиетата си. Дизмъс Харди беше започнал по-рано с първото си мартини на бара с колегата си от кантората Джина Роук. Тя седеше до него и едва докосваше своя скоч „Обан“, а бучката лед отдавна се беше разтопила. Срещу тях Моузис Магуайър въртеше газираната вода в чашата си.

— Наистина ли тогава спря да пиеш? През онзи ден? — запита го Джина.

— Не точно, малко по-късно, но преди шест години — кимна Магуайър.

— Това си струва да се отпразнува — каза Харди.

— Говори за себе си — парира Моузис.

— Много ли трудно беше? — поинтересува се Джина.

Моузис изсумтя, което явно трябваше да мине за смях.

— Само всеки ден.

После се обърна към Харди.

— И докато сме на темата, Диз, не съм сигурен, че „празнуване“ е точната дума. По-скоро „почитане“.

— Почитането ми харесва — включи се Джина и отпи още глътка. — Предполагам, че съм тук, за да почета Дейвид.

— Бих пил за Дейвид по всяко време — поде Харди. — Но да не забравяме, че има два вида хора — бързи и мъртви. Всички тук сме все още сред бързите, така че наричайте го както искате — почитане или празнуване, но аз казвам, че си струва да вдигнем чаши. Фигуративно в твоя случай, Моуз, тъй като ти вероятно няма да искаш да вдигнеш чаша с нещо истинско в чест на твоята трезвеност.

— Мерси, че ми напомни.

— Живея, за да служа — кимна Харди.

В този момент Глицки отмести завесата на сепарето и изпълни цялата рамка.

— Това ли е мястото?

— Той пристигна — каза Харди.

Магуайър бутна стола си назад, за да направи на Глицки място да седне до него, но лейтенантът не помръдна. Стоеше на входа, очевидно изненадан от нещо. На лицето му се редуваха цял калейдоскоп изражения, но нито едно от тях не беше усмивката „всичко е наред“. Той хапеше бузите си отвътре.

Магуайър дръпна стола си още пет сантиметра.

— Вземи си стол, Ейб. Отпусни се — покани го той.

Белегът през устните на лейтенанта се очертаваше ясно, той постоя още миг, а раменете му се поприведоха.

— Това не е добра идея. Не мога да го направя — изстреля той.

— Ейб! — опита се да го спре Харди.

Но Глицки поклати глава, отстъпи и дръпна завесата зад себе си.

 

 

В интерес на истината те не се бяха събрали да празнуват, нито пък да почитат някого. След разговора си с Моузис преди два дни, докато се разхождаха до плажа, Харди си помисли, че ще е добре да събере всички оцелели от „касапницата“, така че той, Джина и Глицки да се обединят срещу Моузис и да му помогнат да си върне увереността, а и увереността на всички в обета им да мълчат, докато са живи. Дори рязкото и непланирано тръгване на Ейб беше подчертало колко сериозно гледа на клетвата си — той нямаше да говори за случилото се дори с единствените хора, които знаеха.

Джина беше положила длан на ръката на Магуайър, сякаш го защитаваше, и се наведе през масата.

— Ако наистина искаш да говориш за това, ако искаш да намериш къде да излееш душата си, винаги може да дойдеш при мен.

— Джина — започна Харди с предупредителен тон, — не смятам, че…

— Не — пресече тя възражението му. — Моузис има право. Не бива да държим това в себе си завинаги. Стотици пъти съм искала да говоря за него. Трябва да е същото с всички ни. После излиза нещо като колонката на Маренас и напрежението се натрупва. Не виждам нищо лошо да сме като изпускателни клапани един за друг.

Харди поклати глава с несъгласие.

— И след това свикваме, че това е нещо, за което говорим. Не искам това да се случва дори тук, в нашето уединено малко сепаре.

— Добре, Диз, недей. Разрешавам. Ти действай както искаш, което така или иначе ще направиш. Това, което казвам, е, че ако Моузис иска, аз съм насреща. За това.

Магуайър кимна с мрачно изражение, сложи длан върху ръката на Джина и кимна.

— И аз това казвам.

Харди изгледа първо единия, а след това и другия.

— Ще ми се Ейб да беше останал. Неговото отношение е правилно. Той щеше да ме подкрепи.

— Така само щяхме да сме наравно — усмихна се толерантно Джина.

 

 

Глицки живееше в двуетажна къща точно до улица „Лейк“ в парцел, който стигаше до залесената южна граница на „Президио“. Малко след полунощ единствената светлина в дневната му идваше от уличните лампи и навлизаше през френския прозорец.

Той седеше по халат за баня във фотьойла си, а ръцете му лежаха стиснати в скута. Подсъзнателно долавяше звуците на къщата — включването и изключването на парното, как едно от децата се обръща насън в стаята си някъде зад него, проскърцването на дървото, когато земята помръднеше с милиметър по една от разломните линии в града.

Приглушеното шумолене на плат изпревари равномерните стъпки и очите му се обърнаха към коридора към спалнята. В него се очерта силуетът на Трея.

— Ще си лягаш ли пак?

— Не исках да те държа будна.

— Не се получи особено.

— Много ли шум вдигах?

— Като просто си седиш тук?

— Не знам, може да съм въздишал или нещо такова.

— Не. Но не затова не мога да спя. Почувствах, че те няма.

Тя приседна на дивана срещу него.

— Искаш ли да поговорим?

Той повдигна ръка от фотьойла и я остави да падне обратно.

— Има причина, по която ние четиримата не сме се събирали на едно място от шест години. Знаеш, че не си измислям.

— Не. Разбира се. Никога не съм смятала, че си измисляш. И сама си спомням всичко доста добре.

— Имам предвид, че аз съм ченге, Трея. Не се забърквам в престрелки с други ченгета, дори и с такива под наем като специалните патрули. А Джърсън е мъртъв. Шефът на „Убийства“. Ние го убихме. Ние убихме всички.

— Те също убиваха хора. Не забравяй Дейвид Фриймън.

— Не го забравям. И за минута не го забравям. Не съм казвал, че не го заслужаваха. Всичките го заслужаваха. А ако Диз, Джина и Моузис бяха дошли дори две минути по-късно, аз щях да го отнеса. Наистина. Добре, нямахме избор, но това не променя факта.

Глицки въздъхна.

— Не знам какво са си мислели с купона при „Сам“. За Магуайър ми е ясно, сам виждам. Той си е непредвидим. Но Диз и Джина? Те са адвокати. Би трябвало да знаят.

Може би просто искат да оставят всичко зад гърба си. Смятат, че това вече не е проблем.

— Не може да мислят така — издиша притеснено Глицки. — Те знаят. Няма оправдание за убийство, а това бяха убийства.

— Това бяха убийства при смекчаващи вината обстоятелства, Ейб, не просто убийства.

— Няма голямо значение. Не останахме на място, че да ни организират хубав и честен процес.

— Те бяха…

— Не можем да признаем, Трея — гласът на Глицки стана рязък. — Нищо не можем да признаем. Това не се е случвало. Как не виждат?

Той стисна главата си с ръце.

— Господи. Мозъкът ми направо ще избухне.

Тя отиде до него и седна на страничната облегалка на фотьойла.

— Поеми си дъх. Всичко е наред.

Той се облегна на нея.

— Как може да знаят дали в сепаретата в „Сам“ няма бръмбари?

— Или пък микрофони в писията — допълни Трея.

— Смешно ти е, но не е невъзможно.

— Трябва да признаеш, че е доста невероятно. Наистина смятам, че са искали да оставят всичко зад себе си. Познаваш Диз. Той обича да организира събития, да отбелязва.

— Това нещо не бива да е такова. Той трябва да го отнесе със себе си в гроба. А Магуайър…

— Какво за него?

— Не дай боже, да започне да пие отново.

Тя придърпа главата му до своята.

— Говориш така, защото си изтощен. Защо просто не се обадиш утре на Диз и не поговорите?

— Не по телефона.

— Не. И през ум да не ти минава даже. Мисли за бръмбарите. Срещнете се по средата на „Криси Фийлд“.

— Ти се бъзикаш с мен.

— Само малко. Връщай се да си лягаме.

 

 

Моузис Магуайър седеше на ламинираната маса в кухнята на апартамента си и отпиваше бавно вода от половинлитрова стъклена халба на „Гинес“. На вечерята в „Сам“ беше пил сок от червени боровинки и газирана вода, а след това и кафе. Харди и Джина приключиха с лешников ликьор „Франджелико“ за добър сън, а той си поръча чиста вода. Той и Сюзън не държаха никакъв алкохол в апартамента, освен вино, но Моузис не беше особен почитател на виното и това обикновено не беше проблем.

Но мисълта все пак му минаваше през главата.

Той обаче знаеше пред каква опасност е изправен, ако някога се поддадеше на постоянното желание и си налееше истинско питие. Знаеше как му действа — ставаше общителен, приятелски настроен и бъбрив. От устата му се лееха думи, които не биваше да се чуват. Преди шест години на два пъти едва се беше спрял да не спомене за престрелката. Два пъти беше твърде много. Бяха заложени твърде много други животи, на приятели и на семейството му. Не можеше да рискува повече и затова спря да пие и се свърза с „Анонимните алкохолици“.

Проклети тайни, мислеше си той. Ако не криеше тайни и особено тази, можеше да си ние и сега. Честно казано, през повечето време той можеше да се справи с желанието. Но след статията в „Куриер“ не можеше да се отърси от нервността си въпреки усилията на Диз и Джина. Искаше да пийне, по дяволите, имаше нужда от питие, за да успокои нервите си. Сюзън беше заспала. В къщата нямаше никой, пред когото да раздрънка тайните си. Беше напълно безопасно.

Моузис погледна часовника си. Ако успееше да оцелее, без да пие, още четири часа, щеше да успее за срещата в шест часа сутринта. От друга страна, половин малка чаша вино нямаше да му навреди. Нали?

Той отмести стола си от масата и чу как в предната врата се превърта ключ, а някой прошепва:

— Хей? Има ли някой буден?

Беше двадесет и три годишната му дъщеря Британи.

Моузис се появи иззад ъгъла и влезе в дневната.

— Здрасти. Само старецът. Какво правиш тук?

— Стаята ми липсваше. Нали няма проблем?

— Разбира се.

— Апартаментът ми е хубав, но невинаги го усещам като дом.

— Не. Това чувство ми е познато. Знаеш, че можеш да се върнеш тук.

— Не мисля — въздъхна тя. — Само за няколко вечери.

— Добре. Но офертата винаги е в сила. Къде си била?

— Навън.

— Някъде конкретно?

— Просто навън, тате — сви рамене тя. — С едно момче.

— Има ли си име?

— Не точно — отвърна тя. — Няма значение. И не е нужно да си мислиш, че трябва да ме защитаваш.

Моузис се усети, че стиска зъби. Да не дава господ да се притеснява за дъщеря си.

— За никаква защита не става дума, просто лек бащински интерес. Появяваш се тук, търсиш удобството на стария си дом, та си помислих, че нещо може да те е накарало да се чувстваш нещастна.

— Не. Щастлива съм. Всичко е наред.

— Радвам се да го чуя. Още повече се радвам, че те виждам. Какво ще кажеш за една прегръдчица? Без повече въпроси.

Раменете й се повдигнаха и се отпуснаха.

— Не виждам как би могла да навреди.