Джон Лескроарт
Фатална жена (13)

12

„Сарми (лозови листа с плънка)“.

От масата си в ъгъла Ейб Глицки гледаше над рамото на Уес Фарел към черната дъска с менюто над касата в „Лу Гърка“. Както обикновено, заведението беше пълно почти изцяло в този непривично топъл за сезона приятен понеделник в началото на април.

Глицки сведе поглед към шефа на Трея.

— Това вярно ли е? — попита той. — Лозови листа с плънка? Има ли такова ядене?

Жена му хвърли скептичен поглед към менюто.

— Така ли пише?

Уес Фарел се извърна, за да провери и той.

— На такова ми прилича. Възможно ли е да са хубави? Имам предвид, че преди Чуи е сътворявала истински чудеса, гарантирам ви, но това може да е малко прекалено.

— Ами — отвърна Глицки, — ако ще обядваме тук, нямаме особен избор, нали?

Той имаше предвид добре известния на всички редовни клиенти факт, че Лу Гърка си беше изградил успешна ниша, като всеки ден сервираше само едно ястие — „Специалитетът“. Или ядеш специалитета, или не обядваш при Лу. Което щеше да е окей, ако жена му Чуи приготвяше нещо подобно на обикновен обяд — бургери, пържени картофи, сандвичи, хотдог и салати. Не и „При Лу“. Вместо това Чуи черпеше вдъхновение всеки ден, като комбинираше родните на нея и на мъжа й китайска и гръцка кухня. Така че за обяд клиентите получаваха гирос с пикантно пиле гунбао с фъстъци или агнешки шишчета със сладко-кисел сос или нещо също толкова креативно, макар и невинаги толкова вкусно.

Винаги приветливият Лу застана до масата им и прекъсна дискусията за достойнствата на специалитета. Според Лу той беше просто страхотен.

— Как е днес, Лу? — попита Фарел, като се приготви да смали хвалбите наполовина.

— Страхотно е. Това са сарми, но са по-здравословни. Вместо с ориз плънката е със свинско, джинджифил, соя и чесън. Наистина са много вкусни. Значи три порции — посочи ги той.

— Звучи добре — каза Трея. — Три.

Лу се отдалечи, за да вземе поръчките на друга маса.

— Оле мале — възкликна тя.

— Какво? — запита Глицки.

— Работа.

Глицки проследи погледа й и видя двама от следователите си — Пол Брейди и Лий Шър. Те тъкмо бяха влезли и стояха до вратата, като протягаха вратове да се огледат из препълненото помещение.

— Да, на такова прилича — съгласи се Глицки, остави салфетката си на масата и се изправи, за да им махне.

 

 

Шър беше сериозна и директна жена на около четиридесет години, която не обръщаше особено внимание, че би могла да изглежда много добре — косата й беше къса като на момче, но блестящо черна, ходеше без грим, а фигурата й беше стегната и спортна. Тя седна до Фарел и срещу Глицки и не губи много време в предисловия.

— Съжалявам, че прекъсвам обяда ви, но обаждането от „Марина“ тази сутрин…

— От чистачката? — уточни Глицки, който беше в управлението, когато обаждането към 911 беше пренасочено към отдел „Убийства“. Жената беше отишла в дома на жертвата няколко минути след осем часа сутринта и се беше натъкнала на неприятна изненада.

— Ами, да. Жертвата се оказа полупублична личност, така че медиите сигурно ще раздухат случая, и решихме, че би искал да знаеш.

Шър се обърна към Фарел.

— И вие също, сър.

— Полупублична? — поинтересува се Глицки.

Седящият до него Брейди кимна. Той беше с десет години по-стар от партньорката си и русата му коса беше започнала да посивява, но това беше единственият видим белег за възрастта му. Брейди улови погледа на Шър и кимна отново.

— Шефът на екипа на Лайъм Гудмън. Хлапе на име Рик Джесъп.

— Хлапе? — учуди се Глицки.

— На двадесет и седем. Вероятно някаква изгряваща звезда. Поне е бил.

— Някакви признаци, че е замесена политика?

— Засега не — каза Шър. — До момента не разполагаме с почти нищо.

— Но определено е убийство?

Следователите кимнаха в синхрон.

— Това е извън всякакво съмнение — подчерта Шър. — Травма на главата вследствие от удар с тъп предмет.

— От много удари — добави Брейди. — Някой го е пребил с нещо твърдо и не е спрял, докато жертвата не е била мъртва.

— Намерихте ли оръдието на убийството?

— Все още нес.

— Заподозрени?

— Не.

— Влизане с взлом?

— Не.

— Добре — Глицки се почеса по челюстта. — Рик Джесъп. Защо ли съм чувал това име? Трея? Уес? На вас да ви звучи познато?

— Не — поклати глава Фарел, — но имам чувството, че доста скоро ще ми бъде.

— Може да се обзаложите, сър — каза Шър. — Когато си тръгнахме, отвън се бяха струпали бусове от всички телевизии в града.

— Кога се е случило?

— Уликите сочат, че е станало снощи. Съседката от горния етаж чула нещо като сбиване долу в апартамента на Джесъп, но не била сигурна. Казва, че нещо изтрополяло на няколко пъти, но не знаела какво е. Предположила, че не е необичайно да се чуват шумове, когато господин Джесъп имал гостенки. Когато чистачката дошла сутринта, лампите светели, вестникът бил оставен на прага и нямало направено кафе.

— Във всеки случай… — започна Шър, изгледа Брейди въпросително и се спря.

— Не, продължавай — подкани я Брейди и се обърна към Глицки. Това е хубавата част. Тя обича да поднася хубавата част.

— Има и нещо хубаво?

— Доста добро — кимна Шър. — Пол се опитва да каже, че ще е хубаво, ако се окаже, че всичко е станало снощи, понеже същата съседка от горния етаж разправя, че след шумотевицата чула как вратата долу се затръшва, а когато погледнала през прозореца, видяла някакъв мъж да излиза от сградата.

Устата на Глицки трепна със сантиметър, което за него беше широка усмивка.

— Казваш ми, че е видяла убиеца?

— Видяла е някого. Ако е бил убиецът и ако се е случило снощи, значи може би го е видяла.

— Лий не обича прибързаните заключения поясни Брейди.

— Досетих се — каза Глицки.

— Все още не сме разпитвали из квартала — каза Шър. — Но до момента имаме основното описание и се надяваме, че и някой друг може да е видял нещо.

Увлечената в историята Трея се наведе към съпруга си.

— Как е изглеждал мъжът?

— Ако се е случило снощи — припомни Шър на всички. — И ако е бил този мъж.

— Добре, нека предположим „да“ и за двете.

Шър хвърли въпросителен поглед към Глицки. Той кимна одобрително и тя продължи:

— Тя го е гледала от горе на долу. След като той напуснал сградата, се обърнал и погледнал нагоре право към нея. Изглеждат замаян. Тя обаче не е сигурна колко бил висок. Предполага, че около средния ръст, както и около средните килограми. Тогава не се замислила. Не е уверена, че ще успее да го разпознае на снимка или при очна ставка. Но определено бил бял мъж — с дънки, туристически обувки и яке на „Джайънтс“ в черно и оранжево.

— А косата? — попита Глицки.

— Тъмна — намеси се Брейди. — Може би сива. Но определено не бил с гола глава. А това ще ви хареса — носел нещо като палка или къса тояга.

По лицето на Глицки се изписа удивление.

— Тояга?

— Така казва Сюзън.

— Съседката — поясни Шър. — Сюзън Антарамян. Тя го нарече тояга.

 

 

Апартаментът на Рик Джесъп гледаше към „Майорка Уей“. Улицата беше дълга едва няколко пресечки и се виеше из квартала точно северно от улица „Честнът“. Сградите бяха предимно ниски и в тях живееха по-заможни хора. Сюзън Антарамян беше казала на следователите, че след като напуснал сградата, заподозреният тръгнал надясно, приблизително на юг, така че Брейди и Шър си разделиха по една страна на улицата и започнаха да чукат по вратите.

Брейди беше стигнал без успех до втората пресечка, когато се натъкна на възрастен мъж — приведен, белокос, облечен с шорти и тениска, който разхождаше малък бял пекинез. Кучето се беше отдало на проучване на канавката, а стопанинът му го изчакваше търпеливо.

— Извинете — каза Брейди, протегна значката си и се представи. — Наблизо ли живеете?

— Зад ъгъла. Казвам се Фред Дайър и живея тук от тридесет и пет години. Космо може да стигне само дотук. Преди го извеждах чак до надолу до „Криси“ и часове наред гонеше фризби, но, както виждате, тези дни са вече зад гърба му. А и зад моя, предполагам. Какво казахте, че ви интересува?

— Не знам дали сте чули, сър, но снощи в квартала е станало произшествие — посочи Брейди зад гърба си. — Ей там, на една пряка. Разпитваме хората, които живеят тук, дати не са забелязани нещо необичайно точно когато е започнало да се стъмва.

— Необичайно като какво например?

Възрастният мъж погледна към кучето.

— Браво, Космо. Добро момче!

Той извади найлонова торбичка и се наведе да почисти.

— Точно по часовник. Де да можеше да кажа същото и за себе си. Какво имате предвид под „необичайно“?

— Нещо извън познатото. Може би нещо, което не си пасва. Или което ви се е сторило странно. Не е наложително да е значително. По това време бяхте ли излезли на разходка?

— Вероятно. Нека помисля. Предпочитам да извеждам Космо, преди да се стъмни, но да е съвсем малко преди това, така че да е спокоен през цялата нощ.

— Значи снощи сте го извели тук? По същия маршрут?

Старецът присви очи и се вглъби, за да си спомни.

— Да — каза той най-после, — със сигурност беше снощи. Знам, защото вечерях печено пиле. В неделя ям пиле и си спомням, че дадох кожата на Космо, както правя винаги. Той обича кожа, но му я давам само след като съм се наял, тъй като след това трябва да излезем доста бързо, ако ме разбирате. Все разправят, че на кучетата не бива да се дават остатъци от храната на хората, но предполагам, че на неговата възраст това е без никакво значение.

— Така е — съгласи се Брейди.

Фред Дайър наклони глава настрани, но след миг я изправи, сякаш се беше сетил нещо.

— Знаете ли, един човек ни подмина, едва не се блъсна в нас. Аз кимнах и поздравих, както правя винаги, но той продължи забързано. Спомних си го, защото носеше нещо като… Не съм сигурен как да го нарека. Нещо като тежка пръчка. Но беше гладка, като бастун, но ако е било бастун, е бил счупен. Изглеждаше малко странно, все едно беше взел от земята някаква дебела пръчка или клон и го носеше със себе си.

— Спомняте ли си как изглеждаше този човек? — попита Брейди с напълно овладян и лишен от вълнение глас.

— Бих казал около среден на ръст. Бял мъж, може би на около четиридесет-петдесет години. Носеше яке, мисля, че на „Джайънтс“. Вероятно с тъмна коса.

— Успяхте ли да огледате лицето му добре?

— Не мога да кажа подобно нещо — поклати глава Дайър. — Беше просто забързан човек, който ни подмина на тротоара. Ако не броим излъсканата пръчка. Смятате ли, че това може да е важно?

— Нямам представа. Просто бих искал да поговоря с него, който и да е той. Не го познавате като човек от квартала или често минаващ оттук, нали? Не сте го виждал преди.

— Поне не си спомням, а и щях да знам, ако живееше в района. Поне щеше да кимне.

— Бихте ли могъл да го разпознаете, ако го видите отново?

— Може би — поколеба се Дайър.

— Видяхте ли накъде продължи, след като ви подмина?

— Не. Съжалявам, беше просто човек, който вървеше по улицата. Не обърнах особено внимание.

— Разбира се.

Брейди извади визитка от портфейла си и я подаде.

— Чуйте, господин Дайър, вие помогнахте много. Имате ли нещо против да ми кажете как да ви намерим отново, ако искаме да дойдем и да поговорим още малко?

— Няма проблеми. И без това дните ми не са толкова натоварени. Не знам с какво щях да уплътнявам времето си, ако не беше Космо.

— Оценяваме сътрудничеството ви. А ако си спомните още подробности, каквото и да било за лицето на мъжа, за дрехите му, просто ако се сетите нещичко, ми се обадете. Всичките ми телефони са на визитката. Обадете се без значение по кое време през деня или нощта.

 

 

Горе-долу по същото време Лий Шър беше стигнала почти до края на „Майорка“, където тя излизаше на „Честнът“. Чукаше на всяка врата, но в повечето случаи й отговаряше само звънецът или ехото от потропването в празните жилища из сдвоените сгради, жилищните блокове или в редките отделни къщи.

Стоеше на малка площадка с две врати. Оставаха и още три адреса по „Майорка“, а след това щеше да мине от другата страна на улицата и да започне да проверява в обратен ред, докато се срещне с Брейди. Тя натисна звънеца и зад наполовина остъклената врата вляво, която водеше към горния стаж, се появи чернокожа жена на около може би тридесетина години. Името на пощенската кутия беше Ананта Дъглас. Щом видя Шър, тя открехна вратата и каза:

— Съжалявам, но не желая да купувам нищо. Просто трябва да спрете да звъните по вратите и да досаждате на всички.

— Нищо не продавам — каза Шър, протегна значката си и се представи. — Аз съм следовател в полицейското управление и разпитваме из квартала дали снощи някой не е видял нещо подозрително.

Жената отвори вратата още малко.

— О, извинете. Помислих, че сте… Това заради човека, който е бил убит снощи ли е?

— Надолу към другия край на улицата. Вероятният заподозрян може да е минал оттук, докато се е отдалечавал от местопрестъплението.

— Как е изглеждал?

Шър се престори, че не е чула въпроса.

— Снощи забелязахте ли нещо необичайно навън?

Жената се изправи сепнато, погледът и се разконцентрира, закри уста с длани, а после ги отпусна до брадичката.

— О, боже господи! — възкликна тя. — О, боже господи. Нима току-що е бил убил някого?

— Не знаем дали е така. Просто искаме да говорим с него. Да приема, че сте видяла някого?

— Той беше точно пред сградата. Имах среща с приятелка на кафе до ъгъла и точно излизах от вратата. Закъснявах, а тези врати са малко по-навътре от фасадата и от тях не може да видите какво става по тротоара. Излязох много бързо, а той явно тъкмо е минавал покрай сградата и налетях право върху него. Доста здраво го блъснах.

— Паднахте ли?

— Не. Никой не падна, но…

Жената се замисли и явно се върна към спомена.

— Значи аз започвам да се извинявам: „Съжалявам, трябва да гледам къде вървя“, а той просто стои. Имам предвид, че се спря на място, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Погледнах го, а очите му бяха като на луд. Той ме гледаше и тогава видях, че държи някаква тояга. За секунда си помислих, че ще замахне и ще ме удари, но аз отстъпих няколко крачки и го попитах дали наистина е добре, а той се овладя, все едно си пое въздух и го задържа. После кимна, каза, че съжалява, и обърса бузата си с другата ръка.

— Така че със сигурност сте видяла лицето му.

— О, да. Гледах право в него.

Свидетелката описа човека на Шър.

— Мислите ли, че ще може да го разпознаете, ако го видите отново на снимка или в очна ставка.

— Съвсем сигурна съм, че ще мога.

— Бихте ли искала да помогнете на художника на полицията, за да направим правдоподобен портрет?

Жената помисли и поклати глава.

— Може би ще мога. Вероятно ще успея да го посоча сред другите, ако ви трябва. Имам предвид, ако го видя отново на живо. Ако това би помогнало.

— Възможно е, ако стигнем дотам. Благодаря ви, Ананта. Вие сте Ананта Дъглас, нали?

— Да, госпожо. Но, знаете ли, имаше и още нещо с лицето му.

— Какво?

— Първо си помислих, че е възрастен, като старец. Но след това ми се стори изненадващо млад, все едно не е толкова стар, но е преживял нещо тежко, нали се сещате?

— На каква възраст предполагате, че е?

— Може би на около четиридесет, не много повече, ако въобще имаше и толкова. Може и да греша. Просто реших, че трябва да ви кажа.

— Не, права сте. Всичко е важно. Може ли да ми разкажете повече за тоягата?

— Какво например?

— Дали е била като някакъв спортен уред, купен от магазина, или като бастун? Как изглеждаше? В какъв цвят?

— Беше тъмнокафява. Дълга около половин метър. Някак лъскава, но груба.

— Как така груба?

— Ами, не знам, беше като отрязан клон, който някой след това е полирал до гладко. На единия край имаше удебеление. И изглеждаше стара.

— Стара?

Ананта кимна.

— Сякаш беше изгладена от безброй ръце, които са я държали.

Шър изсумтя развеселена.

— Сега ми е ясно защо я нарекохте тояга. Изглежда, наистина е било точно това.

— Приличаше на тояга. Като бухалка на пещерен човек, нали се сещате?

— Добре. После какво стана?

— После аз се дръпнах и тръгнах нагоре към „Честнът“.

— В посоката, накъдето е вървял и мъжът, преди да се блъснете в него?

Ананта кимна утвърдително.

— Да, но той изчака. Мисля, че някак си се беше стреснал, когато го блъснах. Когато стигнах до ъгъла, погледнах бързо назад, а той още стоеше до вратата. Той ме видя и дори вдигна ръка и ми махна, все едно ми желаеше късмет. После пресече и се качи в колата си.

— Бил е паркирал на улицата?

— Да.

Ананта отвори вратата на апартамента напълно, сякаш нещо току-що й беше хрумнало. Тя се извини на Шър, мина край нея и излезе на площадката.

— Ето там, на първото място от другата страна — посочи тя.

Шър едва сдържаше вълнението си. Беше се натъкнала на златен свидетел.

— Ананта. Нали мога да ви наричам Ананта?

Младата жена се усмихна и разкри перфектните си зъби.

— Да, така се казвам.

— Аз съм Лий. Дали случайно не сте забелязала каква е била колата? — попита тя овладяно.

— Малка, може би светлосиня. Седан, не беше джип или нещо подобно. Ако ме питате, бих казала, че беше „Хонда Сивик“. Познавам модела, защото аз карам такава кола. Но може да е била и някаква друга малка кола.

 

 

Шър и Брейди пиеха кафе на огряна от слънцето външна маса близо до апартамента на Ананта, точно където „Майорка“ излизаше на „Честнът“.

— Така — разсъждаваше Шър, — той е паркирал чак тук, отишъл е до другия край на улицата пеша, пребил е Рик Джесъп с тоягата до смърт, а после си е тръгнал посред бял ден по улицата, като е носел оръдието на убийството, което би трябвало да е окървавено.

— Освен ако не го е измил в апартамента на Джесъп.

— Възможно е, но все пак… Ако се опитваш да се измъкнеш, след като си убил някого, защо ще паркираш на няколко преки?

Брейди се усмихна.

— Ами ако не искаш да получиш фиш или да те вдигнат? Ако планираш убийство, наистина няма да го искаш.

— Казваш, че е заради паркирането? Отново?

— Смешно ти е, но само почакай и ще видиш. Паркирането е основен елемент в повече престъпления, отколкото човек може да си представи.

— Все това повтаряш. Казвал си го около хиляда пъти.

— Една универсална истина може да бъде повтаряна постоянно.

В полицейското управление Брейди започваше да се прочува като притежател на новия рекорд по брой фишове за неправилно паркиране. Старият се държеше от колегата му в „Убийства“ Даръл Брако. Все случваше на доста тъпи пътни полицаи. Винаги оставяше визитка под чистачките, а на нея ясно пишеше, че е следовател в отдел „Убийства“, но пътните ченгета неизменно забелязваха служебния му автомобил паркиран на тротоара или в алеите край мястото на убийството и му оставяха глобата на предното стъкло. За последните две години не беше платил нито една, а имаше почти сто. Не беше попълнил и административния формуляр, който би анулирал фишовете. На теория с всичките глоби и фишове автомобилът му дължеше на общината близо дванадесет хиляди долара за паркиране, а всяка нова бележка увеличаваше сумата и раздуваше популярността му. Веднъж един сержант го попита какво прави с фишовете, дали ги изхвърля. Брейди му отвърна, че ги трупа под седалката и оставя изхвърлянето на хората, които чистят колата в служебния гараж.

— Не се шегувам — каза той и се върна темата за заподозрения. — Обзалагам се, че това е било най-близкото място, което е намерил.

— Разкриване на престъпления чрез анализ на паркирането — вметна Шър. — Това ми харесва.

— Така трябва — отвърна Брейди. — Това е следващото голямо откритие в криминалистиката.