Джон Лескроарт
Фатална жена (15)

14

Убийството на Джесъп ангажираше повечето от времето и мислите на Брейди и Шър, но двамата почти винаги работеха по повече от един случай. Точно днес обстоятелствата около убийството на Дениъл Деджизъс изискваха незабавното им внимание.

В неделя, седмица преди смъртта на Рик Джесъп, господин Деджизъс, дребен гангстер от долната част на района „Мишън“ бил прострелян от човек в преминаващ автомобил, докато стоял на уличен ъгъл. Може да е бил по лична работа, но може и да е продавал наркотици, уликите не бяха еднозначни.

Стрелбата станала посред бял ден, наоколо имало доста пешеходци, но никой не видял нищо. Но днес, седмица и два дни по-късно, Хуан Риос, собственикът на „Тако Риос“, заведението за такос, пред което Дениъл прекарал последните минути от живота си, решил, че трябва да говори със следователите, които го били разпитали седмица по-рано.

Оказа се, че като чул изстрелите, Хуан изтичал навън и заснел отдалечаващата се кола с телефона си. Не изтрил снимката, искал да изчака и да види дали някой друг няма да осигури някакви показания, за да не се налага да се замесва. Хуан искаше уверения, че той и семейството му ще бъдат защитени, ако се съгласи да свидетелства. Искал насилието в квартала да спре, а полицията можела да прави със снимката каквото сметне за добре, дори и това да не изисква личната му намеса.

Двамата следователи прекараха доста напрегнат, но вероятно важен час със собственика на местното ресторантче. Обясниха му, че разбират исканията му, но не могат да гарантират, че ще ги изпълнят. Ако му бъде пратена призовка, Хуан ще трябва да се яви в съда и да свидетелства, в противен случай те ще дойдат и ще го вкарат в затвора за тяхно най-голямо съжаление. Не бяха сигурни, че той ще даде показания, не се договориха и за защита, но огледаха добре не само червения „Шевролет“ с ниско окачване на снимката, но и регистрационния му номер. С това Шър и Брейди смятаха, че ще успеят да започнат да разплитат случая дори и без показанията на Риос.

Двамата се качиха в колата си, Шър я запали, но не включи на скорост. Остави двигателя да работи на място и се облегна в седалката с притворени очи. Лицето й беше напълно безизразно.

— Не му позволявай да те ядоса — каза Брейди. — Просто е уплашен. Ще се обади отново, а даже и да не го направи, ние…

Шър вдигна ръка, за да го прекъсне, и се обърна към него.

— Ние сме тъпаци — каза тя.

— Не. Трябваше да получим информацията, дори и да…

— Не това — пресече го тя отново. — Джесъп.

— Какво за него?

— Не е за него. Нека започнем с нея, с жертвата на изнасилването.

— Която ще остане неназована, понеже…

— Да. Ползва се с това право. Но знаеш ли какво? Сигурни сме, че Джесъп се е срещал с нашата жертва преди известно време, нали? И тя трябва да го е зарязала, понеже също така знаем, че той се е опитвал да се съберат отново.

— Така е. И какво от това?

— Колко ли зле са се скарали?

Брейди помисли около две секунди и каза:

— Офисът на Гудмън. В кметството. Където е работил.

— За това говоря — рече тя, включи на скорост и се вряза в движението със свирене на гуми.

 

 

Градския съветник го нямаше и не се беше връщал още откакто вчера беше излязъл половин час след като разбрал новината за Джесъп. Със сполетялата ги трагедия и в негово отсъствие офисът буквално беше спрял да работи. Даян Гейлън беше освободила стажантите още от обед, а когато Шър и Брейди почукаха на заключената външна врата, тя ги посрещна с уморена вежливост и ги въведе в малка конферентна зала без прозорци, където явно седеше с чаша кафе.

Двамата се представиха, Шър започна да изказва съболезнования, но жената махна с ръка и ги прекъсна рязко.

— Моментът е много труден и объркващ — каза тя. — Не искам да прозвучи коравосърдечно, но не бих казала, че Рик и аз бяхме точно приятели. Не се виждахме извън службата. Мисля, че той считаше мен и стажантите за хора под неговото ниво. Даваше ясно да се разбере, че има професионалисти, тоест господин Гудмън и той, а всички останали са повече или по-малко само персонал. Въпреки че, ако се гледа стажът в офиса, аз съм далеч най-старшата.

Шър опря лакти на масата и се наведе напред.

— Той не е споделял много от личните си чувства с хора от персонала, нали?

— Не. С господин Гудмън понякога се виждаха извън офиса.

— Как мислите, дали някой тук, освен господин Гудмън знае нещо за личния живот на господин Джесъп?

— Не, не смятам. Макар че може да попитате стажантите, когато се върнат, но това ще е утре.

— Господин Гудмън ще се върне ли скоро?

— Надявам се. Не сме говорили, откакто излезе вчера.

— Значи господин Гудмън и господин Джесъп са били близки?

Даян изведнъж откри нещо интересно в шарката на масата и го изучава две-три секунди.

— Вероятно не толкова близки, колкото преди. Те двамата са започнали да работят заедно още от годините на частната юридическа практика на господин Гудмън, преди да бъде избран за градски съветник. Намерението на господин Гудмън да се кандидатира за кмет едва ли е някаква тайна, а господин Джесъп планираше да се премести с него.

Следователите се спогледаха. Това беше доста далеч от нещата, за които искаха да питат, но щяха да се върнат на тях в подходящ момент. Разследваха убийство, а обикновено си струваше да провериш и неочаквано появилите се насоки. Брейди пое инициативата от партньора си и продължи:

— Нима е станало така, че плановете му са се променили?

Даян помълча още минута и въздъхна.

— Не искам да говоря лошо за умрелите, но господин Джесъп имаше ясно изразена склонност към арогантност, която успяваше да прикрие доста добре, особено на публични места. Беше изключително ревнив към мястото си в живота на господин Гудмън. През последните няколко месеца се опитваше да контролира достъпа до господин Гудмън и успя да отчужди няколко от големите дарители за кампанията, особено Джон Ло, и мисля, че господин Гудмън разбра или са му казали. Имаше дни, когато напрежението в офиса беше осезаемо. Затова не знам дали сега господин Гудмън би могъл да бъде източник на информация за личния живот на господин Джесъп.

— Ами, благодаря ви — каза Шър. — Ще го имаме предвид, когато говорим с господин Гудмън. Всъщност ние се надявахме, че вие може да знаете имената на някои от приятелките на господин Джесъп или на жени, с които се е срещал, такива, които са били по-важни за него.

Даян поклати глава.

— Не, не знам с кого е излизал и нямам… Чакайте малко — внезапно се сепна тя. — Жена, с която се е срещал?

— Да. И преди два месеца е скъсал с нея или тя с него.

Даян вдигна очи към един от ъглите на тавана, а двамата следователи я оставиха да си спомни. Накрая тя се обърна към тях.

— Преди няколко седмици дойде един мъж, питаше за господин Джесъп. Каза на Рик да спре да притеснява дъщеря му и двамата излязоха в коридора. Този ден Рик повече не се върна на работа. Дори мисля, че го нямаше два дни след това. Стажантите шушукат, че в коридора мъжът го е ударил. Ще ме изчакате ли само минутка?

Даян стана и излезе от стаята с решителна крачка. Брейди стисна палци, а Шър кимна в знак на съгласие, скръсти ръце и се облегна в стола, за да изчака.

— Така — каза Даян, когато се върна с книгата със срещите в ръка. — Ето го. Поддържам графиците на господин Гудмън и на господин Джесъп. В този бизнес е много важно да се знае кой с кого се е видял. Този мъж нямаше уговорена среща, но ми се представи и аз го записах.

Даян погледна към страницата.

— Казваше се Моузис Магуайър — прочете тя. — Собственик на бар, наречен „Малката детелина“. Каза, че ставало дума за дъщеря му Британи.

 

 

В „Детелината“ нямаше особен наплив. Часът с намалението щеше да започне чак след четиридесет и пет минути и имаше само петима клиенти — двойка туристи на средна възраст на една от масите, Дейв и неговата светла бира „Милър“ на обичайното му място на бара, а в задната стая двама хипстъри играеха дартс. От тонколоните тихо се носеше „Старата веранда“ на Лайл Ловет.

Моузис Магуайър погледна иззад бара още веднъж към предната врата, за да се увери, че никой не идва, и като не видя никого, си сипа в чашата с газирана вода около сантиметър водка направо от бутилката, само колкото да се поосвежи, и изцеди още едно резенче лимон. Едва беше отпил, когато още една двойка се появи пред голямата стъклена витрина, която гледаше към „Линкълн Уей“. Секунди по-късно двамата вече стояха пред него.

Но когато сложиха значките си на бара, се оказа, че не са клиенти.

— Не ми трябват картите ви — каза сговорчиво Магуайър, — изглеждате ми над двайсет и една години.

Пол Брейди се усмихна делово и сухо, представи себе си и партньора си и помоли да говори с Моузис Магуайър.

— С него говорите. Как мога да ви помогна?

Шър обясни какво разследват и го попита дали е чул за случая.

— Чух. По-скоро четох. Тази сутрин.

— Познавахте ли господин Джесъп? — поинтересува се Брейди.

— Да. Разговаряли сме два пъти. Чудех се кога ще се отбиете. Преди няколко месеца той се срещаше с дъщеря ми, отнесе се зле с нея, така че го намерих и му казах, че трябва да я остави на мира.

— А той как прие това? — продължи Брейди.

— Мисля, че го убедих, че идеята е добра.

— Ударихте ли го?

Магуайър отпи от чашата си.

— Имате ли доклад, в който се твърди, че съм го направил?

— Това „да“ ли е или „не“? — уточни Шър.

— Това е съвсем отделен въпрос — каза Магуайър с равен тон. — Разговаряте с мен, защото ме подозирате в убийството ли?

Въпросът очевидно постресна следователите, които замълчаха и се спогледаха.

— Все още нямаме заподозрени — каза Шър. — Тъкмо започнахме да работим по случая.

— Това е просто друг начин да се каже, че всеки е потенциален заподозрян — вметна Брейди.

— Искате ли да отговорите на въпросите ни? — попита Шър. — Ударихте ли господин Джесъп?

Магуайър отново надигна чашата, този път за сериозна глътка.

— Да, ударих го. Не го нараних особено. Просто исках да привлека вниманието му.

Той взе кърпата и забърса едно въображаемо петънце от бара.

— Кога е бил убит?

Брейди кимна леко към Шър в мълчаливо съгласие.

— Преди два дни. По някое време в неделя вечерта.

— В неделя — повтори Магуайър. — Като за късмет неделя ми е почивен ден. Неделя и понеделник.

Той се поколеба и сбърчи вежди в опит да се концентрира и да си спомни.

— Бях за риба от около четири часа следобед до здрач — каза той накрая. — На плажа край яхтклуба. „Сейнт Френсис“.

— Не сме ви питали — каза Брейди.

— Не сте, но реших, че няма да навреди, ако изясним нещата.

— Провървя ли ви? — попита Шър. — Имам предвид в риболова.

— Хванах няколко дребосъка и ги върнах във водата.

— Сам ли бяхте?

Магуайър наклони леко глава на една страна.

— Сам, ако не броим обичайните петима-шестима азиатци, които вероятно ще се сетят за мен, тъй като бях единственият ирландец. Сега, ако не възразявате, и аз искам да ви питам нещо. За какво искате да ме видите, ако не съм заподозрян в убийството?

На другия край на бара Дейв остави бутилката си със силно тупване. Той беше над седемдесетгодишен, не го биваше по приказките и когато обслужването се забавеше толкова, че барманът пропуснеше, че бутилката му е празна, започваше да почуква с нея по бара. Колкото повече се бавеше барманът, толкова по-настоятелно ставаше почукването.

Лайл Ловет беше замлъкнал, а Майкъл Бубле тихо припяваше „Всичко“.

Магуайър се извини, обърна се, отвори хладилника, извади още една бутилка бира и я занесе на Дейв.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той, когато се върна.

— Попитахте защо сме искали да ви видим — каза Брейди. — Отговорът е, че всъщност не беше наложително. Но искахме да поговорим с дъщеря ви Британи, а най-лесно можем да я открием чрез вас.

— Защо искате да разговаряте с нея?

— Защо не ни обясните как да я намерим, а след това тя ще ви каже? — контрира го Брейди.

— Защото сте следователи от отдел „Убийства“ и щом искате да говорите с Британи, значи ще е за господин Джесъп, нали така? Какво точно искате да знаете?

— Господин Магуайър — намеси се Шър, за да поуспокои ситуацията, — разбираме загрижеността ви и желанието да защитите дъщеря си. Можем да ви кажем, че тя не е сред заподозрените, но може да има информация по случая и ще трябва да говорим с нея, за да разберем дали може да ни бъде от полза и как. Толкова ли нелогично ви се струва?

— Не съм казвал, че е нелогично. Попитах защо искате да говорите с нея и сега ми отговорихте. Което можеше да направите от самото начало, вместо да прехвърляте върху мен всичките глупости със заподозрените.

— Вижте — каза Брейди, — вие сте ударили човек, който по-късно е бил убит. По някое време щяхме да направим връзката, а така и така сте тук…

— Не, вие вижте — пресече го Магуайър. — Този човек нападна дъщеря ми. Предупредих го и съм доста сигурен, че е схванал същината. Реших, че това ще е краят на историята. А сега искате да говорите с Британи, но не ми казвате какво смятате, че знае тя. Дявол да го вземе, естествено, че ще се опитам да я защитя.

 

 

— В края на краищата ни даде номера й — обобщи Шър, докато се връщаха към центъра. — Трябва да сме благодарни за малките услуги.

— Услуга друг път — изръмжа Брейди, все още ядосан от разговора. — Опитваш се да ми кажеш, че човекът е разбрал, че дъщеря му е била изнасилена и нищо не е направил? Искаше ми се да го снимам с телефона и да го покажа на някои от свидетелите.

— О, да, и той щеше да ти позволи — иронизира го Шър. Това със сигурност щеше да успокои нещата.

— Не исках да ги успокоявам. А и нямаше задължително да искам разрешението му. Магуайър признава, че е нападнал жертвата. Това го прави най-вероятният заподозрян.

— Стига, Пол. Може би има връзка между това да удариш някого и да му размажеш мозъка с тояга. Нека не забравяме, че за момента не знаем със сигурност дали Британи е била изнасилена. Знаем само, че веднъж тя е излязла с Джесъп. В събота той може да е изнасилил коя ли не. Ако искаме да продължим с Магуайър, първо трябва да установим точно това.

— Не. Първо трябва да вземем снимката от шофьорската му книжка и да я покажем заедно със снимките на други хора на свидетелите.

— Да, разбира се — съгласи се Шър.

Това беше стандартна процедура. Щяха да взимат снимката на Магуайър от калифорнийската му шофьорска книжка да я сложат в прозрачен джоб заедно с пет други снимки, да я покажат и да се надяват, че свидетелите ще го разпознаят.

— Просто не искам да полудяваш.

— Забрави. Мисля, че можем да допуснем, че изнасилването и убийството са свързани, съгласна ли си?

— Работим по тази линия. За момента е най-вероятната — кимна Шър.