Джон Лескроарт
Фатална жена (17)

16

Беше пет сутринта. Харди се беше опитал да подремне, но след четиридесет и пет минути неспокоен сън се предаде и слезе долу, за да започне с кафетата. За последния му рожден ден Франи му беше подарила еспресо машина „Юра“, каквато ползваше Лизбет Саландер в книгите на Стиг Ларсон. Харди смяташе, че рекламата й е напълно оправдана, а тази сутрин щеше да има нужда от всяка капка, която щеше да пусне.

Машината загряваше за минута и нещо и Харди оползотвори времето, като нахрани тропическите си рибки. Неговите двадесет и осем бебчета плуваха щастливо насам-натам и едва ли обираха негативната енергия, която Харди беше убеден, че излъчва от всяка пора.

Той сложи чашата си за кафе под двойния накрайник и натисна старт бутона три пъти за най-силното кафе. Докато то течеше, Харди мина през къщата и излезе през предната врата във все още тъмната утрин. Въздухът беше тих и обещаваше още един приятен ден. Днешният „Кроникъл“ още го нямаше, а и надали щяха да го оставят до час и това беше капката, която преля чашата на недоволството на Харди.

Скапаният Моузис, помисли си той.

Върна се в кухнята, разположи се на плота и започна да отпива от кафето, като не мислеше за нищо. Постепенно кофеинът подейства, туптенето в главата му престана и дишането му се забави. Затвори очи за миг, по-скоро да се отпусне, отколкото заради нуждата от сън. Когато ги отвори, погледът му падна върху перлено черния тиган от ковано желязо, който висеше от куката над котлона. Беше една от малкото вещи, които Харди беше запазил от дома на родителите си. След всяко готвене той го почистваше със сол и мека кърпа, без препарат и без вода. Тиганът беше просто перфектен и нищо в него не загаряше.

Харди отвори хладилника. Откакто децата бяха напуснали къщата, той се беше превърнал в кулинарна пустош и в него почти не се намираше нещо за ядене. Франи пазаруваше за вечеря почти всеки ден след работа и купуваше по малко, колкото за тях двамата. Така не се трупаха остатъци и не хвърляха почти нищо. Пред погледа на Харди се ширна цяла колекция подправки — седем вида горчица и още толкова люти сосове. Имаше две бутилки бяло вино, десетина бири от различни марки, но истинската храна се свеждаше до четири яйца, малко сирене чедър и каквото не бяха изяли от вечерята от неделя — солено говеждо, картофи, моркови и зеле в прозрачни пластмасови кутии.

Все щеше да се оправи.

Той смъкна тежкия почти два килограма и половина тиган, сложи го върху предния газов котлон и го усили, за да загрее силно. Пусна в тигана бучка масло и си допи кафето. Внезапно усети глад, с бързи движения струпа всички остатъци върху дъската за рязане, накълца ги и ги обърка. После ги пресипа в тигана, където маслото вече се пенеше.

Докато кафето отново капеше в чашата, той намали леко котлона, премести месото настрана и чукна две яйца в опразненото място. Поръси яденето с настърган чедър и го похлупи с капак от друг тиган, който като по чудо пасна перфектно.

Закуската се готвеше, Харди посръбваше кафе и сложи на масата в трапезарията сос срирача и табаско. Щеше да седне там за истинска закуска и да се наслади на всяка хапка. Искаше да се откъсне, да се дистанцира и да не мисли за онова, което беше научил от Сюзън, докато снощи чакаха да разберат дали Моузис ще успее да прескочи трапа. А беше узнал, че в събота през нощта Рик Джесъп беше изнасилил Британи Магуайър.

 

 

— Така, нека изясним нещата — каза Глицки. — Открил си момиче, което зарязало Джесъп преди няколко месеца. После той я ударил, а след това баща й отишъл и го пребил. Що за сапунена опера?

— Прилича малко — съгласи се Брейди.

Тримата с Шър седяха на сгъваемите столове пред бюрото в кабинета на Глицки. Денят едва започваше.

— Защо смяташ, че Джесъп е изнасилил точно нея, а не някоя друга жена?

Шър се приведе над масата.

— Не знаем дали е така, Ейб. Отидохме, говорихме с нея и…

— Как я открихте?

— Баща й си е оставил визитката в офиса на Гудмън. Секретарката го завела в графика — обясни Шър.

— Браво, добре сте се сетили. Продължавайте.

— Вчера отидохме при нея — поде Брейди, — говорихме, но тя изглеждаше доста… смутена.

— Била е разпитвана от полицаи от отдел „Убийства“, а бившето й гадже е било убито. Мислиш ли, че това я е обезпокоило?

Двамата следователи се спогледаха.

— Естествено — кимна Шър.

— Но не сте разпитвали за изнасилването?

— Не, сър — отрече Брейди. — Опасявах се, че ако започна с това, няма да се получи никакъв разговор. Тя можеше да ни каже много неща, които не са пряко свързани с изнасилването.

— Съгласен съм. Нека говори. Може да се отпусне и да ни каже всичко, а така цялата история с центъра за помощ и за тайната ще отпадне.

— Но ако тя — начена предпазливо Шър — не признае, че е била изнасилена…

— Тогава нищо такова не се е случило.

Брейди се изправи в стола и се шляпна с длани по бедрата.

— Ейб, тя е била. И двамата мислим така.

— Но не сте я питали.

— Дали е била изнасилена през нощта в събота? — уточни Шър. — Не. Но тя ни каза, че наскоро се е видяла с него.

— Но без да споменава изнасилване.

— Не — поклати глава Брейди.

Глицки загриза бузата си отвътре и се замисли.

— Каква е вероятността да го е убила тя?

— Реално нулева — каза Шър.

— Тя не е мъж — сви рамене Брейди. — А на мен ми харесва версията за онзи с тоягата.

— Тогава възможно ли е изнасилването от предната вечер да няма нищо общо с убийството?

— Ейб, вярваш ли го наистина? — намръщи се Шър.

— Не. Всъщност не. Но ако жертвата е момичето, с което сте говорили вчера, а тя не признава, сме в задънена улица.

Брейди се смути и изправи гръб в стола.

— Знам, че съм тъп като неандерталец, но наистина не мога да разбера защо не признават. Имам предвид, че те са жертви. Няма да се забъркат в неприятности, ако кажат какво им се е случило.

— Биха могли — поправи го Шър, — ако изнасилвачът реши да ги накара да млъкнат, преди да свидетелстват.

— Или ако бъде убит — добави Глицки. — Тогава имат мотив да са му видели сметката.

Докато сме на темата — каза Шър, — това дава мотив и на други хора. Например на гаджето й или на баща й. Когато Джесъп нападнал дъщеря му първия път, той го намерил и го пребил. Но всичко това не подкрепя мотива, ако изнасилването не бъде признато.

— Казваш, че според теб е бащата? — попита Глицки.

— Не съм сигурна, че бих твърдяла подобно нещо. Но ако е той, това би й дало основание да отрича изнасилването.

— Тогава защо ще ходи в центъра? — учуди се Брейди.

Шър сви рамене.

— Това може да е била първата й реакция. Била е уплашена, не е знаела какво да прави, а и не забравяйте, че е станало, преди Джесъп да бъде убит… Но след това разбира, че е мъртъв, а това променя играта.

— Все пак нека също така не забравяме, че нямаме жалба за изнасилване. Точка. Така че в момента правим само догадки. Как изглежда бащата?

Брейди беше започнал да кима в знак на съгласие с предположенията на Шър и сега побърза да уточни:

— Да не прибързваме с радостта, но доста добре пасва на описанието на нашия тип с тоягата.

— Бъзикаш ме — присви скептично очи Глицки.

— Нищо подобно — отрече Брейди. — Не се шегувам ни най-малко.

— Как се казва той? — попита Глицки.

— Магуайър — отвърна Шър. — Моузис Магуайър. Собственик е на бар в „Сънсет“.

* * *

Глицки не посмя да се обади на Трея и да говори с нея.

След като Шър и Брейди излязоха от кабинета му, той изчака пет минути, помота се с присвит стомах из общата стая за почивка и се запъти към най-бавния асансьор на света. От фоайето излезе през задния вход на Съдебната палата, мина покрай моргата и затвора и стигна до паркинга.

Петнадесет минути по-късно той шофираше почти по инстинкт, тъй като му се струваше опасно дори да мисли рационално. Беше стигнал почти до дома си, но когато излезе на Трето авеню и „Гиъри“, осъзна накъде кара, зави надясно и измина късата пресечка до „Клемънт“. Там се намираше малка сдвоена къща, типична за тази част на града, а двата входа излизаха точно на ъгъла. Толкова рано сутринта паркирането не беше проблем — знак ако не за божествена намеса, то поне за някакво космическо одобрение на постъпката му.

Глицки си даваше сметка, че отношенията между осемдесет и пет годишния му баща Нат и съпругата му Сейди бяха пряко следствие от събитията, довели до „Касапницата при доковете“. Преди шест години бандитите, които Глицки. Харди, Моузис, Джина и Джон Холидей бяха избили при кей 70, бяха ограбили заложната къща на Сам Силвърман и го бяха простреляли смъртоносно. Съпругата му Сейди беше останала вдовица. Бракът между нея и Нат беше втори за двамата, но беше изпълнен с любов, покълнала върху толкова безплодна почва, истинска благословия, която те не очакваха, но ценяха високо.

Ейб докосна еврейската мезуза вдясно от вратата и натисна звънеца.

Леденосините очи на Нат, които Глицки беше наследил, проблясваха, когато видя сина си на прага.

— Ейбрахам.

— Натаниел.

Старецът пристъпи напред, протегна ръце и приведе лицето на сина си за целувка.

— Толкова се радвам да те видя.

— И аз теб, тате. Сейди добре ли е?

— Все още е едно от чудесата на света. Нали ще останеш за малко? Ела и сам ще видиш.

Нат и Сейди имаха приятно малко вътрешно дворче зад кухнята в задната част на апартамента. Заради времето можеха да му се радват едва около тридесет дни в годината, но днес беше точно такъв момент. Големият рекламен чадър на „Чинцано“ беше отворен и леко наклонен на една страна, за да хвърля сянка. Тримата седнаха край масичката за пикник с плот от гъсто оплетена метална мрежа, наляха си чай в изящни чаши и започнаха да обсъждат плановете си за Пасха. Празникът беше след два дни и за него щяха да се съберат при Ейб.

Трея и Сейди бяха уточнили почти всичко и накрая Нат стрелна сина си с очи.

Сигурен съм, че това ще бъде най-великото събиране седер от всички. По-хубаво и от това на самия Мойсей. Но не съм убеден, че тази сутрин Ейбрахам се отби насам заради подробностите около него.

— Не е за вярване, че споменаваш Мойсей.

— Че кого другиго да спомена? Пасха, Изходът от Египет, Мойсей… Те са свързани.

— Не, не става дума за това. Мисля за един проблем, който ме занимава, а името на човека е Моузис, което означава точно Мойсей.

— Какъв е проблемът?

Ейб нахвърли историята, като пропусна връзката с „Касапницата при доковете“, както и че той и другите са участвали в нея.

Неприятното е, че аз познавам този човек доста добре. Правили сме доста работи заедно. Той е зет на Дизмъс Харди, не е сред любимците ми, но не е лош човек. А ето че сега, без да имам доказателства, съм деветдесет процента сигурен, че е извършил това убийство. Но по лични причини не искам да бъде арестуван.

— Смяташ ли, че убийството е оправдано? — попита Сейди. — Ако в крайна сметка мъжът, когото е убил, е изнасилил дъщеря му…

— Не може просто да избиваш хората, наранили децата ти, дори и да ти се иска — каза Ейб.

— Но поне разбирам желанието — въздъхна Сейди.

— Всеки го разбира — съгласи се Ейб, — но противоречи на закона.

— Ако всичко е толкова ясно, какъв ти е проблемът? — попита Нат.

— Имам няколко проблема, тате. Първо, аз повече или по-малко съм се заклел да поддържам и налагам закона. Ако не го направя, тогава какво съм си мислел през всичките години? А по-непосредственият проблем са моите следователи.

— Какво за тях?

Ейб млъкна и завъртя чашата в ръцете си.

— Може да ви се стори прекалено директно, но ми е много трудно.

— Ние имаме време, Ейбрахам. Не бързай.

Ейб въздъхна.

— Виждам, че искам те да не бързат толкова в разследването на това изнасилване. Ако жертвата — това е дъщерята на Моузис, не го признае, значи официално то просто не се е случило. Няма нужда да обяснявам, че щом надушат следата и започнат да го разглеждат като мотив за убийство, следователите ми ще я притиснат здраво, за да признае. Ще разговарят с приятелите й, ще отидат до работата й, ще изискат разпечатка на телефонните й разговори — цялата процедура. От друга страна, ако им кажа да не се занимават…

Той се спря и пак въздъхна.

— Ако им кажа да не си вършат работата, тоест да не разкрият убиеца, то тогава какво правя? Как аз си върша работата?

— А не можеш ли, как точно се казва, да се оттеглиш от случая поради конфликт на интереси? — попита баща му.

— Без да кажа какъв точно? Ей така, без причина?

— Ами, ако ти е приятел…

Ейб поклати глава.

— Това ще е все едно да заявя: „Знам кого търсите, но не мога да ви кажа кой е“. Не мисля, че това може да мине току-така, татко.

— Не, вероятно няма.

— Освен това, ако се оттегля от случая, защото Моузис ми е приятел, който и да го поеме, ще трябва да действа точно в обратната насока и да арестува Магуайър — просто, за да докаже, че е безпристрастен и не ми прави услуга.

— Толкова ли ще е зле, ако Моузис стигне до съд? — попита Нат.

Ейб прокара нокти по плота на масата. Самото явяване на Моузис в съда можеше да се окаже минно поле. Лесно си представяше най-различни варианти, в които стресираният или изтощен Моузис се разбъбря и признава нещо уличаващо го в „Касапницата при доковете“ пред друг затворник или пред назначения му адвокат. Имаше и някаква слаба вероятност той да се поддаде на изкушението да изтъргува ужасната си тайна, тяхната ужасна тайна, срещу по-лека присъда или някакво съдебно споразумение, макар и да не му се вярваше, че е способен на такова нещо. Но Глицки не можеше да спомене нищо от това на баща си.

— Най-малкото може да ми струва един от най-добрите приятели — измъкна се той.

— Не смяташ ли, че Дизмъс би разбрал? Просто си вършиш работата. И друг път сте били от две страни на барикадата, но сте се погаждали.

— Може би, но този път е различно. Моузис е единственият брат на Франи.

Но ти не знаеш със сигурност, че точно неговата дъщеря е била изнасилена — вметна Сейди. — Нали това каза?

— Точно така.

— Дори и да е била, това не означава, че Моузис е убиецът. Не се опитвам да ти предлагам извинение да направиш нещо, което те кара да се чувстваш зле, но докато не си сигурен, че тя е била изнасилена, истинският отговор, този, който можеш да дадеш, ако някой те попита, е просто „Не знам“. Ти не прикриваш факт или истина.

Нат се изсмя сухо.

— Обърни внимание на измъченото намиране на благовидна причина в Талмуда. В това семейство аз би трябвало да бъда библейският учен.

— Доста свещени текстове си чел и си се поотъркал в тълкуването им — усмихна се на съпруга си Сейди. — Но, Ейб, наистина защо не погледнеш от тази страна?

— Не изглежда зле, Сейди. Освен това, ако се сдобием с информация чрез нарушаване или дори компрометиране на поверителна комуникация, тя така или иначе няма да бъде допусната в съда. Така че мога да си кажа, че дори помагам за случая, ако те открият начин да го направят.

— Струва ми се чувам едно „но“ — каза Нат.

— Това е проблемът, татко — отвърна Глицки. — Чувам не само едно, а цял хор „но“-та.

 

 

Глицки откри място за паркиране на Десето авеню, точно зад ъгъла до „Малката детелина“. Не беше сигурен какво го беше довело тук, както не знаеше и какво се въртеше из главата му, когато се отби при баща си и Сейди.

Каквото и да беше, не му вършеше работа, тъй като предната врата беше заключена, а вътре беше тъмно. Глицки сви недоволно устни. На витрината пишеше, че работното време е от дванадесет на обяд до два през нощта. Той погледна часовника си. Беше единадесет и двадесет, което означаваше, че всеки момент някой щеше да се появи да отвори.

Глицки пъхна ръце в джобовете си, облегна се с един крак на стената и се загледа в движението по обляната в слънце улица, като за три минути провери пет пъти колко е часът.

По Девето авеню край улица „Ървинг“, точно южно от „Детелината“ имаше едно приятно кътче сред главозамайващите предложения за хранене из „Мишън“ или по улица „Клемънт“. Преди Глицки да откаже пиенето и преди да се родят децата му, двамата с Харди бяха млади полицаи и понякога висяха в „Детелината“, отиваха да хапнат зад ъгъла и се връщаха в бара да играят дартс, да философстват и да пийнат по едно преди лягане. Повлечен от неосъзнатия спомен за аромати и вкусове, Глицки тръгна безцелно надолу. Това беше доста необичайно за него. Скоро се почувства добре сред непривичната топлота и въздуха, изпълнен с уханията от италианските и тайландските ресторантчета, от заведенията с близкоизточна кухня, от американските закусвални и магазинчета за деликатеси и сокове, от бирарията и кафенето.

Руската пекарна си стоеше почти там, където си я спомняше. Там продаваха пирожки с пълнеж от месо, а Глицки не ги беше вкусвал от почти двайсет години. Жената зад щанда работеше там дори по-дълго, все още не беше усъвършенствала английския си, но въпреки това беше мила, отзивчива и разбираше достатъчно от жестовете на Глицки, за да му подаде каквото искаше — две пирожки и бутилка газирана вода.

Той беше единственият клиент и седна на едно от високите столчета до плота за хранене пред мъничката витрина. Постепенно зеещата пропаст на несигурността отстъпи пред удоволствието от простата, но вкусна храна и той установи, че проблемът с Моузис Магуайър вече му изглежда поносим.

Нещата бяха прости. Никаква поверителна информация от Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие, не можеше да бъде използвана в съда. Затова Глицки смяташе, че единственото отговорно действие, което може да предприеме, е да каже на следователите си да проследят уликите, но да оценяват случая според това, което можеха да докажат. И точно това правеше.

Строго по буквата на закона.