Джон Лескроарт
Фатална жена (24)

23

Ейб Глицки надничаше през щорите на прозореца в дневната си и разтриваше гърдите си в сърдечната област. Все още нямаше девет часа, но идваше буря, мракът се беше спуснал бързо, а дъждът вече трополеше по обърнатия на запад прозорец. От задната част на апартамента се дочуваха гласове — Трея приготвяше децата да спят. Днес бяха останали будни до по-късно, тъй като се приготвяха за утрешния седер, което беше отлична причина да внесат известни изменения в графика за лягане, ако въобще можеше да се каже, че имаше такъв.

Преди пет минути Ейб беше при тях и въобще не приличаше на коравия лейтенант от „Убийства“. С второто си семейство Глицки беше в много отношения по-различен човек, отколкото с първото си. От него имаше три момчета, вече пораснали, а съпругата му беше покосена от рак. Когато се омъжи за Трея, тя имаше прекрасна дъщеря Рейни, тийнейджърка. Не след дълго се родиха Рейчъл и Закари. Когато се замисляше върху промененото си поведение, Глицки го отдаваше на двете момичета, но каквато и да беше причината, той откриваше у себе си нова искрица. Не точно лекомисленост, но поне известна несериозност, която с обич споделяше с децата си.

Правеше им физиономии, пускаше шеги и игри на думи, понякога прикрито саркастични. Откри, че му допада да се прави на шут. На вечеря например се получи класическа верижна реакция с разливане на мляко. Първо Зак бутна чашата си, Трея се пресегна да я хване и обърна своята почти право в скута на Рейчъл. Тя скочи права и, да, събори си чашата. Всички бяха готови да избухнат, но Глицки запази спокойствие и се огледа с престорено стъписване.

— Не искам тука скандали. Да бъдем млечни вандали — каза той, взе си чашата и бавно я изля на масата. Кризата беше избегната, а децата щяха да помнят историята цял живот, по-възрастните им братя със сигурност нямаше да й повярват. Рейчъл и Зак вече преживяваха момента отново и отново, смееха се и повтаряха, че са млечни вандали, докато Глицки им помагаше да се завият.

Точно тогава звънна окаченият на стената в кухнята стационарен телефон. Глицки винаги вдигаше, затова се извини, погъделичка сина си набързо за последно и отиде да отговори.

Беше най-добрият му приятел. Той му сервира новината, че двама от неговите следователи са арестували Моузис Магуайър и го попита какво знае по въпроса.

Глицки гледаше дъжда и се чувстваше сякаш мракът се опитва да навлезе в дома му и да превземе душата му. Дизмъс Харди беше в лошо настроение, но въпреки това звучеше — както винаги — убедено и увери Ейб, че Моузис не представлява реален риск. Поне по отношение на онова, през което бяха минали заедно в миналото.

Глицки познаваше Харди може би най-добре от всичките хора около себе си и знаеше, че понякога е склонен към самозалъгване. Той не искаше да вижда лошото в хората, а при Глицки беше точно обратното — извън дома си той търсеше предимно него.

Как са могли Брейди и Шър да извършат арест и да не му кажат? Защо не му е казал Фарел, защо поне не е опитал? Още по-обезпокоително беше, че никой от следователите не му беше звъннал, за да го уведоми за този огромен скок по случая. Дали все пак пияният Магуайър не беше казал на следователи те нещо не за убийството на Джесъп, а за случилото се преди шест години?

Глицки беше толкова потънал в мислите си, че не усети кога Трея се появи зад него и почти подскочи от изненада, когато тя сложи ръка на рамото му.

— Олеле! Добре ли си?

— Не чух, че идваш — каза той и я докосна по ръката. — Арестували са Магуайър и не са ми казали нищо. Ти да си чула нещо за това в офиса на Фарел?

— Не. Как са могли да направят такова нещо?

— По няколко начина, но нито един не е нормален. Не мога да повярвам, че никой от моите хора не ми е съобщил.

— Може да е оказал съпротива и да са пострадали.

— Диз щеше да ми каже — поклати глава той.

— Той пък какво общо има?

— Познай.

— Така като го казваш, мога да се досетя. Какво ще правиш?

— Не знам. Мислех да се обадя на Пол или на Лий, но си мисля, че те вече трябваше да са ми звъннали първи. Обаче не са, а какво ти говори това?

— Станало е нещо необичайно. Може би Моузис се е опитвал да се измъкне от града или нещо такова.

— Това е още една причина да ми се обадят, не мислиш ли?

— Ще те човърка, докато не разбереш. Обади се на един от двамата и поне разбери какво се е случило.

— Смяташ ли?

— Да.

 

 

След като плановете му за вечеря се провалиха, Харди си мислеше, че ще остане да говори до късно през нощта с шурея си, ще разбере неговата версия и ще начертае план за защитата. Гневният му изблик обаче попречи на идеята и Харди излезе от стаята за посещения в затвора отвратен и ядосан. Седна в колата си, паркирана срещу Съдебната палата, дъждът се лееше, а той се мъчеше да намери отдушник за яростта си.

Обаждането до Глицки не помогна, тъй като той — изумително — не знаеше нищо за ареста. Не би се шегувал с подобно нещо. Това означаваше, че той не беше спестил новината на Харди в нескопосан опит да заплаши Моузис, като го остави да гние една нощ в затвора. Това беше единственото, което му идваше наум като обяснение, ако и Глицки беше замесен. Нямаше за какво да се сърди на приятеля си. Освен това Ейб очевидно се тревожеше и за двамата, нямаше смисъл да го товари допълнително, като му стовари една камара глупости, за да му поолекне на него самия.

Харди се зачуди срещу кого би могъл да избълва натрупалата се в душата му отрова? Щеше да бъде безсмислено и нечестно, ако се прибереше у дома и насочеше цялата си негативна енергия към Франи.

Той набра друг номер.

— Къде си?

— У дома, чета. Защо? Трябва да взема още някоя смяна ли? Мога да съм там след петнадесет минути.

— Не. Барът е затворен. Днес са арестували Моузис.

— По дяволите. Вярно ли?

— Вярно. Току-що го видях в затвора. Не ти ли се пие нещо?

* * *

Сан Франциско е град на баровете. Има модерни заведения като „Горящия Рим“, но и любими квартални кръчми като „Детелината“. Има рокерски барове, гей барове, бар — ресторанти, спортни барове, временно отворени барове и барове в хотели. Има старомодни традиционни барове, нощни клубове и тематични барове. Има барове за всякакво време и място, за всякакво настроение и за всеки човек. Ако живеете в „Тендърлойн“, ще откриете доста заведения, които са почти невидими и лесно може да ги подминете. Някога може да са имали имена, но или боята беше вече олющена, или неоновите надписи бяха изгорели. Буташ вратата и се изненадваш, че се отваря. Влизаш и ако миризмата не те накара веднага да изскочиш обратно, се озоваваш в малко сумрачно помещение с не повече от десетина маси и още толкова високи столчета пред бара, зад който обикновено стои човек на средна възраст или дори по-стар. Няма значение дали е мъж или жена. В далечния ъгъл горе до тавана виси малък телевизор.

В бара на най-близкия до апартамента на Тони ъгъл имаше трима души. Даваха мач на „Джайънтс“, но Харди и Тони седнаха на два съседни високи стола в противоположния ъгъл на бара. Барманът дойде и хвърли пред тях две салфетки.

— Джентълмени — каза той. — Ожаднели ли сте?

— Има нещо такова — отвърна Харди. — Имате ли „Бекс“?

— „Хайнекен“, „Будвайзер“ и светла „Милър“.

— „Хайнекен“.

— Двойно уиски „Краун Роял“ — поръча си Тони. — С лед.

Харди потискаше гнева си, откакто беше оставил Моузис. Овладя го и като се обади на Глицки. Не му се поддаде и докато караше до жилището на Тони, нито пък докато вървяха до бара, а дъждът биеше лицето му. Беше разказал набързо новините за Моузис. Сега отпи внимателна бавна глътка от бирата си и изчака, докато барманът се отдалечи до другия край.

— Мислиш ли, че го е направил? — попита Тони.

Харди остави чашата си.

— Не знам. И не искам да знам. Така мога да вярвам, на каквото си пожелая и да го защитавам убедено.

— Ами ако знаеш, че го е направил?

— Пак ще го защитавам. Просто няма да съм толкова уверен. Ти смяташ ли, че го е направил?

— Не съм се замислял, честно казано.

Харди му хвърли кос поглед.

— Наистина? Мислех си, че ще го допуснеш, щом са го арестували — каза той и замълча за малко. — Ченгетата обикновено така мислят, нали?

Тони завъртя чашата си на бара, вдигна глава към телевизора и я вдигна до устните си.

— Ребека ли ти каза?

— Каза ми колкото знаеше. Аз обаче бих искал да знам защо ти не си ми казал още когато ти станах адвокат. За глупак ли ме смяташ? Или просто Бек е по-добър слушател?

— Не те виня, че си бесен.

— Какво облекчение. Аз определено не бих искал да ми се ядосаш. Как ти е истинското име?

— Тони.

— На много умен ли ми се правиш? Не ти го препоръчвам, момента нервите ми не са в особено добро състояние.

— Спатаро. Тони Спатаро.

— Откъде си.

— От Манхатън.

— И си бил ченге?

— В „Нравствения“. Всичко, което казах на Ребека, е истина.

— Като не броим дразнещата подробност кой си всъщност.

— Какво да направя? — сви рамене Тони. — Аз съм в програмата за защита на свидетели. Ако те разберат къде съм, ще дойдат и ще ме спипат.

— Които са тия те?

— Не мога да ти кажа. Лоши хора.

— Но ти не си един от тях, викаш. Не си бил с тях и не си ги продал за съдебен имунитет, а? Защото нали знаеш, че най-често нещата стават точно така.

— Не и в този случай.

Тони надигна чашата, допи я и махна на бармана за още едно. Когато му го сервираха, той отново започна бавно да върти чашата.

— Ти си ми бесен заради Ребека.

— Ами, всъщност да, щом го казваш. Водя те в дома си като гост, ти сваляш дъщеря ми и я зарязваш заради братовчедка й. Как смяташ, че се чувства един баща?

— Аз все още не съм с Британи.

— Все още — едва процеди Харди през зъби. — Това ми хареса.

— За това ли искаше да ме видиш? Да ми се навикаш?

— Почти. Да, напоследък ми се струва, че малко злоупотребяват с мен и исках да си го изкарам на някого, който си го заслужава.

— Какво искаш да направя?

— Нека те питам нещо. Какво ще правиш, след като те привикат да свидетелстваш или каквото там ще правиш? Ще се върнеш ли в Сан Франциско? Ще останеш ли тук? Това ли е новият ти живот? Или отново ще станеш ченге в Манхатън, когато лошите типове влязат в затвора.

— Не знам. Не съм мислил толкова напред. Шерифът ми каза, че ако се върна, програмата няма да може да носи повече отговорност за мен. Но там имам семейство, братовчеди, приятели… Целият ми живот е там, а дори не мога да им се обадя, да им кажа, че съм жив. Не знам колко време ще продължава всичко, но е гадно, повярвай ми.

— Направо ми се къса сърцето. Знаеш ли кое е наистина гадно, Тони? Че подвеждаш момичетата. Караш ги да си мислят, че ще останеш тук, а ти планираш да се върнеш. Караш ги да си мислят, че си човек, на когото могат да разчитат.

— Не знам дали ще се върна. Въобще не знам какво ще правя.

— Ами защо първо не си го изясниш, преди да въвличаш други хора в личните си драми и лайна? Както и дъщерите на други хора.

— Никога не съм смятал да престана да се виждам с Ребека. Аз просто…

Харди го спря с вдигната ръка, а лицето му беше като изсечено от тъмен мрамор.

— Не ми обяснявай, Тони, знам какво е станало.

Той отпи от бирата си, намръщи се, избута бутилката до ръба на бара и стана.

— Ще прехвърля случая ти на някой от подчинените ми. Той ще ти се обади.

 

 

Телефонът в кухнята звънна в десет часа и четиридесет и две минути вечерта и Глицки вдигна веднага.

— Глицки слуша.

— Лейтенант — гласът на Вай Лапиър звучеше строго като заповед. — Съжалявам, че се свързвам с вас толкова късно, но твоето съобщение беше да ти се обадя, по което и да е време. Щях да изчакам до утре, но предполагам, че вече си говорил с някого от твоите хора и си разбрал, че са взели заповедта за ареста на Магуайър този следобед директно от съдия.

— Точно така. Пол Брейди каза, че сте наредили на него и на Лий да докладват по този случай направо на вас. Не разбирам защо сте сметнали, че това е необходимо.

— Бих казала, че е очевидно. Вие и господин Магуайър сте приятели.

— Да, познавам го. Не бих казал, че сме близки приятели. Инструктирах следователите да се отнасят с него точно като с всеки друг заподозрян.

— Всъщност — каза началникът, — когато те са отишли да го разпитат, той очевидно е бил наясно, че е под подозрение, и вече си бил ангажирал адвокат.

— Адвокатът е зет му, госпожо.

— И ваш добър приятел, нали така?

— Не съм се свързвал с него по случая по никакъв начин. Не знаех, че той представлява Магуайър и не знам кога е бил ангажиран. Вие знаете ли?

— Естествено, че не. Както и да е. В толкова значими случаи понякога се налага да предприемаме по-необичайни мерки, за да избегнем впечатлението за некоректност или конфликт на интереси.

— Разбирам. Но в този случай…

— Лейтенант — прекъсна го тя.

Това, че повтори точния му чин, му се стори лош знак. До тази сутрин тя се обръщаше към него почти винаги с Ейб.

— Наистина не смятам, че сега е подходящото време да разгледаме проблема изцяло — продължи началникът. — През последните няколко часа чух някои със сигурност неоснователни, но въпреки това притеснителни обвинения за отношенията ви с господин Харди, господин Фарел и някои други хора от тяхната юридическа кантора. Трябва да кажа, че те са в най-добрия случай необичайни. Надявах се, че утре вие и аз ще отделим малко време, за да обсъдим тези въпроси лично и да разберем доколко ще продължите да се ползвате с доверието ми като шеф на отдел. Ясно ли се изразявам?

— Да, госпожо.

— Нека се срещнем в кабинета ми по обед. О, не, почакайте. Утре е Разпети петък. Защо тогава не го оставим за три часа и да видим докъде сме стигнали? Това ще е удобно ли за вас?

— Да, госпожо.

— Значи в три часа. Лека нощ, лейтенант.

— Лека нощ, госпожо. Ще се видим утре.