Джон Лескроарт
Фатална жена (34)

33

— Двайсет и пет жени?

Джина Роук спря да вади документи от куфарчето си и погледна през широката кръгла маса към техния детектив.

— Сериозно? Сигурно се шегуваш с мен.

Беше пет и половина следобед в деня на показанията на Британи Магуайър. Уайът Хънт се беше опънал в стол в солариума в кантората „Фриймън, Харди и Роук“.

— Така каза Гудмън. Макар че той разполага с абсолютно доказателство само за шест, които са го разпознали на снимка.

— Шест, които са го разпознали? — включи се Дизмъс Харди, който тъкмо идваше от кабинета си от другата страна на фоайето. — Между другото, всички тези идентификации вероятно няма да ни свършат работа. Питайте доктор Пейли. Това ще струва десет хиляди долара, ако обичате.

— За какво говори той? — погледна Хънт към Джина.

— Понякога и на мен ми е трудно да разбера — отвърна тя и се обърна към партньора си. — Салоните за масаж на Джон Ло.

— Какво за тях?

Уайът разправя, че Рик Джесъп бил редовен клиент в заведенията на Ло и смятал, че в длъжностната му характеристика има точка, според която нямало нужда да си плаща. А и понякога ошамарвал момичетата.

Харди погледна към Хънт.

— Понякога?

— Може би повечето пъти. Изглежда като човек със сериозни отклонения.

— Бил е — уточни Харди. — И слава богу. Мисля, че това вече ни е ясно. Ти от офиса на Гудмън ли го научи?

Хънт кимна.

— А ако някой твърди обратното, да знаеш, че Ло и Гудмън са били наясно от известно време. Гудмън си търсел нов шеф на екипа точно когато господин Джесъп бил убит. Напълно е възможно Ло да си е помислил, че Гудмън не действа достатъчно бързо или е твърде мек.

— Днес ли узна всичко това? — учуди се Харди, дръпна си стол и седна.

— Колкото и да съм скромен, ще си призная, че всичките ми попадения са добри.

— Още ли има? — попита Роук.

— Само още малко. Знаете ли с какво се е занимавал господин Гудмън, преди да стане градски съветник?

— Знам, че е бил адвокат — каза Роук.

— Така е, но не е бил филантропски настроен и творящ добри дела адвокат като присъстващите тук — уточни Хънт и започна да им описва „армейския бизнес“. — Във всеки случай — обобщи той — това е изящен начин да осигуриш на богатите семейства доброволни сурогатни майки и всички са доволни. Би могло да е напълно законна схема, но пък тогава нямаше да е забавно. Гудмън се е сетил как да открие жени на служба в армията, които са се връщали в Щатите, след като са забременели и са се прибирали да родят. Скоро, твърде скоро след раждането те е трябвало да се върнат на служба и да бъдат пратени на нова мисия в зони на военни действия отвъд океана, но колкото и шокиращо да ви звучи, много от тях не са искали. Така че Гудмън им плащал по двайсет бона от неговите сто за уреждане на сделката, а междувременно всичките им медицински разходи се поемани от държавата. Освен това те пак си получаваш заплатите.

— Ама че негодник — изсмя се Роук подигравателно.

— Чакай, чакай — прекъсна я Хънт. — Още не съм стигнал до интересната за нашите цели част. А тя е Джесъп.

— Нека да позная — каза Харди. — Джесъп е помагал за откриването на жените.

— Дотук си прав. И е получавал бонус от три бона за всяка.

Около масата се възцари умислено мълчание.

— Ето ви един жокер — подсказа им Хънт. — Защо Гудмън не го е уволнил веднага след като е разбрал за момичетата на Ло?

Очите на Харди бяха изпити и уморени почти през целия ден, но сега в тях проблесна искра.

— Защото не е можел. Джесъп е щял да разкаже какви са ги вършили.

— Смяташ, че го е изнудвал? — попита Джина. — При това открито?

— Не е невъзможно — отвърна Хънт. — Или поне дотолкова, че Гудмън да не може да измисли начин да го уволни.

— Как се докопа до всичко това, Уайът?

Хънт се усмихна.

— Ето това пък е най-веселата част.

 

 

Харди осъзна със закъснение, че срещата между Джина и Хънт може да е била неловка. Разликата във възрастта им беше относително голяма, около петнайсет-шестнайсет години, но преди време двамата имаха двегодишна връзка. Харди изпрати Хънт, върна се в солариума и веднага постави въпроса:

— Надявам се, че не ти създадох проблеми. Когато казах на Уайът да дойде, не се сетих, че…

Джина махна с ръка.

— Аз съм голямо момиче, Диз. А той е добър човек. Нямаме проблеми помежду си.

— Нямате проблеми — кимна Харди. — И двамата. Обичам да работя с пораснали хора. Особено след като цял следобед гледах Британи. Бедното момиче е толкова объркано. Попита ли я защо си е отрязала косата?

— Вече не искала да бъде красива. Смята, че красотата и я е забъркала в тези неприятности.

— Има нещо вярно.

— Проблемът не е в красотата — каза Джина, — а в това как я използваш. Един ден ще го разбере.

— Казва го човек, който вече знае.

Джина го изгледа и се усмихна широко.

— Тези думи са винаги на място, макар и да са чисто ласкателство.

Тя отвори куфарчето си на масата пред нея.

— Сега искаш ли да помогнеш на Ейми да се подготви за кръстосания разпит на Британи, или ще говорим за новата информация?

Харди се замисли.

— Идеята, че имаме двама нови играчи и два нови мотива, ми харесва.

— Смяташ ли, че наистина имаме? Ако разкриеш един от тях, всъщност обръщаш тезата си към „някой друг го е направил“ и замесваш Гудмън и Ло.

„Някой друг го е направил“ беше съвсем обичайна стратегия на защитата.

— Смятам, че на теория звучи добре — продължи Роук, — но е малко пресилено да искаме от съдебните заседатели да повярват дори и за минута, че някой от тях двамата е убил Джесъп, дори и да имат мотив. Особено Гудмън… Тоест градският съветник. Ще разбуниш голямо гнездо на оси и може да те нажилят. Да не говорим, че в момента не можем да докажем и капчица от тези твърдения.

— Това не ме притеснява. Да не забравяме, че Дан Уайт също беше градски съветник, така че имаме прецедент.

— Дан Уайт беше побъркан.

Това може и да беше вярно, но през 1978 г. Уайт беше застрелял кмета Джордж Москоун и градски съветник Харви Милк в кабинетите им.

— Този прецедент няма как да покаже, че през онази неделя Гудмън е бил в жилището на жертвата — настоя Джина.

— Може да е поръчал убийството.

Роук сбърчи вежди.

— Е, така или иначе е по-добре да откриеш какво е правил през онзи ден, ако ще вадиш историята в съда. Ще бъде доста смущаващо, ако излезе, че е бил примерно на Хаваите или в Тахо.

— Добре, ами Ло? Той разполага с цял екип биячи и бодигардове. Те се грижат за момичетата, а може би и за враговете му. Или за онези, които се осмеляват да бият момичетата.

Джина замълча и остана неподвижна за цяла минута.

— Не ме разбирай погрешно. Това е интересно и трябва да го представим на съдебните заседатели, за да им дадем нещо друго, за което да мислят. Но ако поемем по този път, трябва да решим кой избор е по-добър, за да не се окаже, че просто посочваме някакви хора, които Джесъп е познавал малко или повече случайно. Той очевидно е бил трън в очите на всички. И пак да отбележа, че няма да е зле да имаме поне мъничко доказателство, което да потвърди нещата, които казваме.

— Мислиш, че не си струва да покажем що за кучи син е бил Джесъп?

— Вече всички заседатели вярват, че той е бил изнасилвач — сви рамене Роук. — Колко още искаш да го намразят?

— От дън душа. Но те разбирам, той няма как да стане по-мъртъв, отколкото е. Което е жалко.

Харди помълча, но нещо му хрумна.

— Ей, може да е било някое от момичетата на Ло. Някое от онези, които е пребил.

— Диз, стига. Може пък да е бил Йети. Увличаш се. А познай кой може да е бил в действителност?

— Кой?

— Може да е бил Моузис.

 

 

По някакви твърде сложни за обяснение и сигурно кармично обвързани причини поне два от любимите моменти в живота на Харди се бяха случили пред предната врата на къщата на Ейб Глицки.

Веднъж Глицки беше отворил, докато държеше дъщеря си Рейчъл на рамо. Тя вече беше успяла да повърне върху тениската му, а едно от розовите й терличета висеше от ухото му. Мина поне половин минута преди Ейб да разбере и да го махне. Харди все още се смееше с глас, когато се сетеше за картинката.

Другият случай беше доста по-отдавна, когато Харди беше много по-млад и все още се намираше в незрялата фаза, която при него вероятно беше продължила твърде дълго. Той и Ейб се връщаха отнякъде, а валеше проливен дъжд. Глицки хвърли ключовете на Харди, сигурно защото в онези дни Харди взимаше стъпалата през едно, и когато той отключи и влезе, сякаш дяволът го накара да затвори вратата и да я заключи точно когато Глицки посегна към дръжката.

— Диз, ти си луд, какво правиш? Отвори.

— Кажи „моля“.

— Няма да казвам „моля“, просто отвори вратата.

— Хайде де, Ейб. Кажи „моля“.

Харди гледаше през шпионката как Глицки стоически мълчеше, дъждът биеше по главата му и едрите капки се стичаха по лицето му. След около половин минута Глицки въздъхна и се предаде:

— Добре — процеди той през стиснатите си зъби. — Моля.

— Да ти го начукам — отвърна развеселеният Харди. — Кажи „моля, хубавецо“.

През годините Глицки се беше опитвал да си го върне как ли не стотици пъти, но макар и да изглеждаше суров и непреклонен, нямаше жилката на безмилостната жестокост, която Харди къташе до сърцето си. Въпреки това всяко отиване до къщата на Глицки криеше заплаха от номер, отмъщение и получаване на заслуженото.

Този път посещението на Харди нямаше да зависи от съдбата. Глицки му беше пуснал съобщение, че ще се прибере до шест и около час по-късно Харди изкачи дванадесетте стъпала до площадката и натисна звънеца.

Никой не отвори. Харди го натисна отново и чу как отеква в къщата, но отново нищо не се случи. Той почука и опря ухо до вратата. Не се долавяше никакъв звук, къщата беше пуста.

Като проклинаше загубеното си време, особено ценно, когато беше в дело. Харди се обърна и заслиза. Обикновено Ейб не пропускаше уговорки и Харди се надяваше всичко с него да е наред. С него, с децата и с Трея. Животът с малки деца винаги беше несигурен. Каквото и да беше станало, Ейб щеше да му се обади, а можеше и да се срещнат някъде другаде на сутринта. Всъщност…

Харди се спря на долните стъпала, извади мобилния си телефон и потърси номера на Ейб. Тогава вратата горе се отвори, а Рейчъл и Закари се развикаха:

— Чичо Диз, чичо Диз!

— Здрасти, деца — махна им Харди, като се чудеше къде се бяха скрили и дали просто не са бали в задния двор.

Той се изкачи до площадката, но вратата отново беше затворена, така че почука.

— Ей, деца!

— Кажи „моля“! — извикаха двете заедно иззад вратата и се заляха от смях.

Хлапетата шегобийци щурееха в задния двор, а Харди и Ейб седяха на стълбите и ги гледаха.

— Не, това наистина беше страхотно — рече Харди. — Хареса ми. Тъкмо съм в дело и така или иначе няма какво толкова да правя. Имам време за губене.

— Имал бил време за губене — изсумтя с присмех Глицки. — Около минута и половина.

— Ако бях Уинстън Пейли — отвърна Харди, — това щеше да ти струва почти десет кинта.

— Кой е Уинстън Пейли?

Харди му разказа и премина на Британи и показанията й.

— Значи нещата не отиват на добре — коментира Глицки.

— Не съм казал такова нещо.

— Не си? Е, значи чета между редовете.

— Всъщност — започна Харди — може би направихме малък пробив. Уайът Хънт откри двама души, ти ги познаваш — Гудмън и Ло, които са мразели Джесъп и може да са искали да му навредят.

— Имали ли са възможност?

— Работим по това. Вие някога говорили ли сте с тях по въпроса?

— Ние?

— Вие. Полицията. Отдел „Убийства“.

— Забравяш, че горе-долу по това време ме махнаха.

— Не съм забравил. Аз нищо не забравям. Реших, че може да се е случило, преди да те подгонят.

— Не.

— Просто реших да попитам.

Харди набързо огледа приятеля си. Глицки беше гладко обръснат, добре облечен и със стегнато завързани лъснати черни обувки. Като цяло имаше значително подобрение за съвсем кратко време.

— За какво искаше да говорим, освен ако не е било част от постановката и шегата, която децата ти ми погодиха на вратата.

— Не, това беше отделно. Бил Шуйлър ми се обади.

— Денят се очертава като особено плодотворен — отбеляза Харди. — Какво е разбрал?

— Познава нашия човек. Или по-точно познава шерифа, който работи с нашия човек.

— Разбрал ли е истинското му име?

— Няма как да ми каже. Продължава да го нарича Тони.

— Тони си е наред — съгласи се Харди. — Какво е направил?

— Явно е ченге, както и подозирахме. Но другото, което е правил…

Глицки помълча и си пое дъх.

— Другото, което е правил, е да убива хора за пари.

 

 

Тони седеше с бутилка светла бира „Сиера Невада“ на дивана в малката дневна на Британи. Тя беше срещу него, вече по пижама, а около главата си беше омотала кърпа като тюрбан. На стъклената масичка имаше чаша бяло вино. От скритите тонколони се чуваше реге.

— Днес си тръгнах рано каза той. — Дадох смените си до края на седмицата на Лин. Тя беше доволна, че ще има повече работа.

— Къде ще ходиш?

— Не съм сигурен, че ще ходя някъде. Но искат утре да съм в съда, а не знам колко време ще продължи. Реших, че ще е по-добре да съм свободен. Освен това исках да разбера как е минало днес при теб. Липсваше ми в бара.

— Известно време няма да ходя там. След сбиването онази нощ…

— Не, разбирам те. Не очаквам да идваш. Ако ти преча тук…

— Не, ни най-малко. Нали не ти пречи, че не се чувствам особено настроена за секс?

— Не.

— И ти няма да се чувстваш, ако ми видиш главата.

— На бас, че щях — усмихна й се той. — Но няма нужда да проверяваме теорията. Всъщност ми харесваш с тюрбан. Но не съм дошъл заради него.

— Това е повече от ясно.

— Щом така казваш.

— А за какво си дошъл?

Той помълча и се вгледа в очите и.

— Мисля, че заради теб. Просто заради теб.

— Сигурно си мислиш, че те размотавам.

— Мисля си, че си била изнасилена, ето това сигурно си мисля. Всеки, който не го разбира, не те заслужава.

— Добре, но минаха почти четири месеца.

Той се облегна на възглавниците.

— Е, ако се опитваш да се убедиш в нещо, няма да ме чуеш да се оплаквам. Но няма нужда, пораснал съм. Мога да изчакам нещо, което определено си струва.

— Може и да не си струва.

— Ще поема риска — каза той и отпи от бирата си. — Как мина днес?

— Доста неприятно беше. Все едно го преживях отново. Чичо ми се опита да облекчи положението, но нямаше особен късмет.

— Той е добър човек. Нищо че напоследък не ми е голям почитател.

— О, сигурна съм, че те харесва. Просто е потънал в работа. Претоварва се.

— Може би. Но ми се струва, че не ми вярва — добави Тони след кратка пауза.

— Защо да не ти вярва?

— Ами, например заради Бек. Това беше голяма издънка от моя страна, макар че така или иначе между нас нищо не беше станало. Просто тогава още не те бях срещнал.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам. Аз съм толкова виновна, колкото и ти. Но смятам, че тя вече е преодоляла ситуацията. Бен е тъкмо за нея.

— Но все пак баща й…

— Да — въздъхна тя. — Може би в крайна сметка имам известно желание за секс.

 

 

Тони беше напълно гол, а завивките се бяха увили около него. Лежеше по гръб на леглото на Британи с ръце под главата.

— Нали казах, че определено ще си струва.

Тя се беше свила до него с глава на гърдите му.

— Да, струваше си.

Боб Марли започна да пее „Раздвижи се“.

— Ще ти прозвучи странно — каза тя, — но се радвам, че изчакахме.

— Въобще не е странно. Моментът е бил сега. Харесвам тази песен.

— И аз.

— Три акорда и пет думи. Иди, че разбери.

— Знам.

Тя се надигна на лакът.

— Наистина ли нямаш нищо против косата ми?

— Нищо, ти просто нямаш коса. И ми харесва. Ако имаше коса, също щеше да ми харесва. Ако беше с дебела кожа или с козина…

Тя се разсмя и запуши устата му с ръце.

— Добре, добре. Разбрах.

Британи отново отпусна глава на гърдите му.

— Значи са те призовали за утре?

— Да.

— Това означава, че ще те питат дали съм ти казала.

— Знам, сетих се.

Тя замълча.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Така мисля.

— Какво ще кажеш?

Тони не отговори в продължение на няколко вдишвания.

— Нали съм ти казвал, че съм бил ченге. Трябва да съм честен. За мен няма да е естествено да излъжа под клетва.

Думите му я накараха направо да застине.

— Исках да те питам нещо — продължи той.

— Какво?

— Дали баща ти наистина го е направил.

— Мислила съм поне хиляда пъти.

— И?

— Смятам, че да. Не се сещам за друго обяснение.

— Какво смяташ, че ще кажат заседателите?

— Не знам. Чичо ми твърди, че няма как да познаеш.

— А ако ти трябваше да предположиш?

— Ако бях съдебен заседател, щях да си помисля, че е виновен.

— А защо го е направил?

— Знаем защо.

— Смяташ, че заседателите също ще разберат?

— Няма как да не разберат.

— Въпреки това, което си казала днес?

— Да, така мисля.

— Или въпреки това, което аз ще кажа утре?

Тя въздъхна срещу него.

— Виждам накъде биеш.

— Ти казваш, че това е предателство спрямо баща ти — започна Тони, като подбираше думите си внимателно. — Ако аз призная, че си споделила с мен, че си му казала, това няма да е така. Освен всичко друго това са само показания за нещо чуто от друг човек. Те в крайна сметка няма да окажат никакво влияние върху решението на заседателите. Освен ако ти не смяташ, че не е така.

— Не знам.

— Никой не знае, Британи. Ако не искаш, няма да го кажа. Не искам аз да съм човекът, пратил баща ти в затвора. Но знаеш, че вече говорих с полицаите. Ако си променя показанията, те ще пуснат записа, заседателите ще разберат, че лъжа, и най-вероятно ще решат, че и ти си излъгала. Става все по-лошо. Мисля, че има голяма вероятност баща ти така или иначе да влезе в затвора, но не мога да приема нещата, които ще кажа, да застанат между мен и теб. Особено след тази нощ. Ако искаш, ще излъжа. Ще направя всичко, което поискаш.

— Не знам. Просто не знам — промълви Британи.

— Може засега да го оставим. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Британи се поколеба, но след това прошепна:

— Може и така да направим.