Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (91)

23.

Той не дойде, въпреки че госпожица Хилденбранд беше оставила завещание, в което се казваше: „Играта строител завещавам на моя любим Ханзи Ленер, защото знам колко много обича да играе с нея.“

Междувременно Ханзи вече беше получил строителя — преди два дни. Той не играеше с него. Само извадил „майката“ и „клозета“ от кутията и натикал майката с глава в клозета. И стои така два дни. Клозетната чиния стои до леглото на Ханзи на нощната масичка.

— Докога ще е там? — беше попитал Рашид.

— Винаги — беше отговорил Ханзи. — Докато съм жив.

Но на погребението не дойде.

А аз! Ако искам да я посетя, помолила шефа госпожица Хилденбранд. Аз го знаех. И не я посетих. Нямах време.

Напускам гробището с Ноа и Волфганг. В училище бяхме събрали пари. Голям хубав венец от есенни цветя и със златни букви на черната лента е положен на пресния гроб, където скоро ще изсъхне и изгние.

Никога няма да те забравим…

Шефът върви пред нас сам, с ръце в джобовете на шлифера, с нахлупена шапка.

— Оливер…

— Ъ?

— Разказа ли ти шефът какво е надраскала госпожица Хилденбранд на стената до леглото си.

— Да. Написала е: „Оставете ме да умра. Без моите деца не мога да живея.“ Шефът каза, че последните думи едва се разчитали. — Мълча известно време. След това казвам: — И „не мога“ е написала заедно. Явно е било непосредствено преди смъртта й.

— Да — казва Волфганг, — сигурно. Винаги е била толкова педантична, особено за правописа.

Вървим мълчаливо през пъстрата шума, после Волфганг казва:

— Такъв добър човек. И такъв край. То си е за рев.

— Човек трябва да плаче за всички хора — обажда се Ноа, — но е невъзможно. Така че трябва да обмисля за кого да плаче.

— А за госпожица Хилденбранд? — питам аз.

— За нея трябва да се плаче — отговаря Ноа, — ама като няма кой?