Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (84)

16.

Естествено тя не телефонира всеки ден. Не може. Ще направи впечатление. Мъжът й дава обяд. Трябва да се срещнат в града. Ясно, така стоят нещата.

Но всеки следобед между два и четири без четвърт чакам в гаража на Фридхайм. Гаражът е на една стара жена на име Либетрой. Сред буренясалата градина има маса и пейка. Когато времето е хубаво, седя на пейката и докато чакам, работя над този роман. Казал съм на госпожа Либетрой, че ще чакам телефона. Платих й. Госпожа Либетрой има едно старо куче санбернар. Животните имат страхотен инстинкт. Понякога кучето започва тихо да скимти. Тогава знам — най-много след пет минути в канцеларията на гаража ще звънне телефонът и Верена ще се обади. Винаги се извинява, че не може да се обажда всеки ден. Разказва ми какво е правила. Била на театър. Спречкала се с мъжа си. Копнее за мен.

— И аз, и аз, любима моя!

— Имай търпение. Само още малко, съвсем малко търпение. В момента мъжът ми е като безумен. Не ме изпуска от очи. Дали не подозира? Но аз ще успея да намеря нещо за нас. Може би още утре, може би вдругиден.

— Може би след една година.

— Не говори така. И аз го искам като теб! Не ми ли вярваш?

— Напротив. Извинявай.

— Мислиш ли за мен?

— Винаги.

— Аз също. Постоянно мисля за теб. И за обиколката с таксито… Имай търпение. Пиши за нас. Пишеш ли?

— Да.

— Целувам те, любими.

— Обичам те.

Така минават дните. Имам търпение, чакам, пиша. Понякога вали. Тогава пиша в канцеларията. През един голям прозорец виждам двамата механици — един възрастен и един млад — да поправят автомобили. Санбернарът лежи винаги в краката ми. Понякога скимти. Тогава съм щастлив и се втренчвам в телефона, и той звънва, и аз чувам гласа на Верена, поне гласа й.

Идват неделните дни, някоя от така наречените „недели за посещения“. От магистралата нагоре се точи колона от лъскави коли, точно както когато пристигнах. Скъпите родители посещават скъпите си деца. Те носят подаръци и пакети с лакомства и отиват със скъпите дечица да ядат в „А“. При мен не идва никой. И при много други деца също не идва никой. Или родителите живеят много далече, или не искат да дойдат, или не могат.

— Радостен съм, когато не виждам дъртата — казва Ханзи.

Дали е истина? През целия ден се крие в леглото си.

Само една двойка възрастни са пристигнали с влака и половината час път от гарата до интерната са изминали пеш. Това са родителите на Валтер — момчето, с което е ходила Джералдин преди мен. Родителите на Валтер не отиват със сина си в „А“. Те са донесли сандвичи. Още в ранния следобед се сбогуват. Изглеждат потиснати. Валтер идва при мен, докато се въртя наоколо и наблюдавам целия този лицемерен цирк, и казва:

— Мисля, че семейството ни се разпада.

— Защо?

— Нямат пари. Баща ми е закъсал. Той е дребен данъчен инспектор, разбираш ли? Казва, че не е в състояние да издържи повече бедността и безнадеждността тук… Иска да емигрира. В Канада. Вече е събрал всички документи.

— Добре де, чудесно!

— Чудесно ли? Гадост!

— Така ли?

— Майка ми иска на всяка цена да остане в Германия.

— А ти?

— Те казват сам да избера. Хубав избор, нали? При всички случаи по Коледа напускам. Баща ми не може повече да плаща училищната такса.

— Не може ли да взимаш стипендия?

— Нямам достатъчно висок успех.

Той изчезва някъде и се скрива като ранено животно. Много деца се крият в тези дни за посещения в гората, когато родителите им не идват. Сега и Валтер. Смешно, бракът на родителите му пропада от липса на пари, бракът на моите родители пропада от многото пари.

Явно не е до парите.

Към шест часа възрастните се разбързват. Прегръдки. Напомняния. Целувки. Сълзи. И колоната от мерцедеси, опел капитени и БМВ-та отново потегля, този път към долината. Отмина „неделята за посещения“. Родителите са изпълнили дълга си. Децата остават. Те се нахвърлят на лакомствата, преяждат и някои повръщат още през нощта, някои на следващата сутрин. Във всички класове има отсъстващи. Както винаги. Винаги едно и също.