Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (111)

19.

Преброяването продължава двадесет минути.

Всички деца наблюдават внимателно това, което правим. Листчетата с „да“ отиват в лявата кутия, листчетата с „не“ — в дясната. Невалидни гласове слагаме под едната кутия, въздържали се — под другата.

Отварям листче, на което малко дете е написало: „Всичко е лайна!“ На друго листче има нарисувана свиня, трето е празно, тоест „въздържал се“. Другите две са невалидни.

След двадесет минути сме приключили със сортирането. За по-голяма сигурност преброяваме още един път. Много от децата броят заедно с нас, някои на глас (всеки на собствения си език). След което мога да обявя резултата. Поглеждам бележника си и казвам:

— Получи се следният резултат — при това са взети под внимание гласовете на единадесетте болни. Невалидни гласове — единадесет. Въздържали се — тридесет и двама. Гласували с „да“ — двеста петдесет и шест. — На това място мнозина започват да ръкопляскат лудо и да викат „ура“. — Тишина! — Отново става тихо. — Гласували с „не“ седемнадесет.

Подсвирквания, дюдюкане. Няколко момчета се опитват отново да се нахвърлят върху Зюдхаус, пребледнял като смъртник.

— Запазете спокойствие. Гласуването показва значително мнозинство за оставането на доктор Фрай.

Отново ръкопляскания. Ноа не ръкопляска. Той се усмихва с тъжната си еврейска усмивка и в очите му виждам шест хиляди години мъдрост и безсилие.

— Втора точка от дневния ред — казвам аз. — Тази задача ми възложи шефът — не мислете, че аз съм се натискал, — защото съм най-големият от вас. А не и най-умният. — Иронични ръкопляскания. — Виждам, че и вие сте на моето мнение. Но все пак съм достатъчно умен, за да ви кажа, че ако сега пребиете Зюдхаус, с това само ще си навредим. Тогава гласуването ще е напразно и ще докажете на възрастните само, че не бива да ви се обръща внимание.

— От къде на къде? Зюдхаус си го заслужи! — вика Томас.

— Искаш ли да бъдеш като него?

Томас плюе на земята.

— Е, тогава? — казвам аз.

— Да, но нещо все пак трябва да се направи на този мерзавец — смята Волфганг, който продължава да държи Зюдхаус за ръкава. — Да не искате с перце да го галим?

Напред излиза Чикита и казва с тънкото си гласче:

— Боят не е решение. Аз гласувам Зюдхаус да „влезе в затвора“, докато всичко се изясни.

— Браво! — вика някой.

И отново ръкопляскат. Виждам, че Ноа се усмихва на малката бразилка. Тя сияе.

— Който е за това Зюдхаус да „влезе в затвора“, да вдигне ръка!

Издига се гора от ръце.

— Помогнете ми в броенето — казвам на Ханзи и Рашид.

Отново броим. Двеста петдесет и четири деца са за това Зюдхаус да „влезе в затвора“.

„Затвор“ — това е по-лошо и от най-лошия бой. „Затвор“ — това означава, че от този момент нататък никое дете вече няма да разговаря с Фридрих Зюдхаус, никое няма да му обръща внимание, никое няма да му дава да преписва, никое няма да му отговаря, ако Зюдхаус го заговори. „Затвор“ — това означава, че от днес в столовата всички деца ще стават и ще сядат на друга маса, ако Зюдхаус се насочи към тяхната. От днес Зюдхаус ще бъде в такава изолация между триста деца, все едно е на Луната.

— Махай се! — му казва Волфганг и пуска ръката му.

Първенецът си тръгва. Но се обръща и казва:

— Всички ще разберете какво ви чака, свине!

Но това не звучи много убедително. Триста и четирима души гледаме след него, докато се скрие.

— Точка трета от дневния ред — казвам аз, — най-важната. Естествено с нашето гласуване и с това, че вкарахме Зюдхаус в „затвора“, не всичко още е постигнато.

— Нищо не е постигнато — казва Ноа.

— Постигнато е много — казвам аз, — но недостатъчно.

— Какво още можем да направим?

— Трябва да докажем на родителите си, че за доктор Фрай сме решени да…

— Добави още да се борим — мърмори Ноа.

— Да се борим, да! — вика Томас. Той е ядосан и атакува Ноа. — На теб ти е лесно! Правиш се на умен, усмихваш се и казваш, че всичко това няма смисъл! Твоите хора са избити! Но моят баща е жив! В последната война е изпратил стотици хиляди на смърт. През следващата пак ще е същото! Аз не искам да бъда като него! Искам да се боря, да! И стига си се подсмихвал.

— Томас — казва Ноа тъжно, — ти си добро момче. Извинявай, че се усмихвах.

Малкият Рашид с посинели от студа устни пита:

— Как ще стане това? Как можем да се борим за доктор Фрай?

На това отговаря малкият Джузепе, който трепери по същия начин и все още говори ужасния си неразбираем английско-немски-италиански:

— За щастие в това съм специалист. В Неапол моят баща…

— Който е в затвора — вмята подло Али.

Волфганг го хваща за рамото:

— Дръж си устата, малкият, че ще те направя на кайма.

Али млъква.

— Продължавай, Джузепе — казва приятелски Волфганг към малкия италианец. — Какво за твоя баща?

— Ами той ми е доведен баща. Това вече съм ви го казвал, нали?

— Няма значение — казва Ноа. — Всички знаем, че баща ти не е затворен за някое долно престъпление, а защото е участвал в стачка. И това не е позор.

Джузепе трие с ръка очите си.

— Благодаря, Ноа. Да, заради стачка! Това исках да кажа.

— Какво?

— Трябва да стачкуваме. Всички, които написаха „да“, трябва да стачкуваме.

Томас започва да се смее. Той вече е схванал. Волфганг още не е.

— Каква стачка, Джузепе?

— Няма да учим. Няма да ходим на училище, докато шефът каже, че доктор Фрай остава.

— Шефът не иска да изпъди доктор Фрай — казва Ноа. — Родители го искат. С такава стачка само ще създадем трудности на шефа и няма да постигнем нищо.

— Всичко ще постигнем — вика Джузепе.

— Какво постигна твоят баща? — пита Ноа. — Затвор.

— Да, но това стана по-късно — след историята с новия строеж, не знаете ли? След стачката всички работници получиха шест процента повече… как се казва на немски?

— Заплата — казва Томас.

— Да, заплата. Само трябва всички да се държим заедно, да?

Малкият принц пита с нежното си гласче:

— И ако нас всички ни затворят като неговия баща?

— Никога!

— За жалост — казва Томас.

— Защо за жалост? — пита принцът.

— Защото това би било чудесно. Двеста петдесет и шест деца затворени, защото искат да запазят един учител антинацист. Представете си го само! Заглавията във вестниците! Чуждата преса! В Германия единствените демократи са децата! Би било прекрасно! — той въздиша. След това се засмива. — Но и така ще стане. Познавам двама английски кореспонденти в Бон. Ще им пиша още днес.

Обажда се едно малко момче, което никога досега не съм виждал:

— Разбирам всичко това със стачката и ми харесва. Но имам много строги родители. Те ще ми посинят задника от бой, ако шефът рече да изхвърли всички, които стачкуват.

Волфганг пита:

— Защо ще ни изхвърли? Напротив, ще ни бъде благодарен! Джузепе, ти си велик човек!

Малкият италианец се усмихва блажено.

— От това, което Оливер ни каза, се разбра, че шефът е на страната на доктор Фрай. Той е изнудван от няколко родители. Нашата стачка ще бъде подкрепа за него. И още по-голяма подкрепа, че ще може да изхвърли такива като Зюдхаус — не нас!

— Зюдхаус сам ще напусне, гарантирам ви — казва Томас. — Още сега ще пиша на двамата журналисти за това, което става тук. Искам вдругиден да го прочета в „Таймс“, в „Дейли Мирър“!

— Полека — казва Ноа, — полека. Можеш веднага да им пишеш. Така да се каже, експресно, за да дойдат тук. Но няма нужда да пишат статии.

— Защо не?

— Защото вероятно няма да имаме нужда от статии. Баща ти получи шест процента повишение без никакви статии, нали, Джузепе?

— Да.

— Защо?

— Предприемачите се засрамиха. Беше им неудобно, нали?

— Вероятно ще им стане неудобно и на различни господа бащи — казва Ноа. Странно как внезапно се промени. Трескави червени петна избиха по бузите му. Той, който винаги се владее, винаги е над нещата, изведнъж вече не се владее, а е също така развълнуван, както Волфганг.

Трябва да си помисля: в Третия райх евреите се оставиха без съпротива да бъдат отвеждани, макар да знаеха за газовите камери. Никой не се съпротиви — освен евреите във Варшавското гето. Днес израелците са силни, а техните момичета се учат да стрелят. Стига се значи до един момент, когато и най-жалкият червей не се оставя да бъде стъпкан, когато и най-слабото куче хапе. Ноа говори, без да си поеме дъх:

— Пресата е най-силното ни оръжие.

„Оръжие“, казва Ноа.

— С пресата ще победим, когато нищо друго не помага.

— Изведнъж стана голям оптимист — казвам аз.

— Нямам ли право и аз понякога да бъда? — пита разгорещено Ноа. Веднага след това той отново е старият Ноа. — Между другото, аз не съм оптимист, а реалист. Ако човек реши да прави такова нещо, трябва да го прави сериозно.

Той стои до мен, така че аз чувам как миловидната Чикита му шепне:

— Това беше умно от твоя страна, това с пресата.

— Чисто и просто въпрос на логика.

— Не, ти си умен — шепне малката бразилка. — Ти и мистър Олдридж тук сте най-умните. А мисля, че ти си най-умният от всички. — Тя му стиска ръката и побягва.

Ноа се прокашля смутено и се оглежда наоколо. Аз се правя, че не съм чул нищо. Ноа се усмихва и този път усмивката му е весела…

На другата сутрин, на 8 декември, от учебните занятия отсъстват двеста шестдесет и едно деца. Това означава, че пет от „въздържалите се“ участват заедно с нас. Когато в осем часа сутринта учителите влизат в клас, не могат да повярват на очите си. При малките поне неколцина седят по местата си. При големите отсъстват почти всички.

В моя клас само Зюдхаус става, когато влиза Порчето. Първенецът не е в състояние да даде обяснение за изключителното събитие. Порчето се втурва при шефа. При него вече са се събрали и другите учители. Аз стоя до доктор Флориан, защото трябва да го осведомя какво смятаме да правим. Той не казва нито дума. Само за миг се извръща. Мисля, че за да се усмихне, без да го видя…

— Господин директоре, в моя клас… — започва Порчето задъхан и целият плувнал в пот.

Шефът сочи към лист опаковъчна хартия, залепена от външната страна на вратата на неговия кабинет. Там е написано:

При създадените обстоятелства започваме училищна стачка, която ще продължи, докато получим гаранции, че доктор Фрай ще остане в училище, няма да бъде подлаган на никакъв натиск или принуда и ще продължи да преподава както досега.

Текста написа Ноа. Залепихме го на вратата двамата към два часа сутринта. Трябваше да счупим един прозорец, защото външната врата на сградата беше заключена. Парите за нов прозорец донесох на шефа още сутринта. Той ги отказа с думите:

— Аз ще го заплатя. Спокойно можехте да счупите още няколко стъкла.

— Едно беше достатъчно, господин докторе!

— Казах го символично. Благодаря ти, Оливер.

— Не ми благодарете толкова рано, кой знае какво ни чака още.

— Няма значение.

— Така ли? Онзи ден казахте, че сте загубили всякаква надежда!

— Но чрез вас си я възвърнах — отговаря шефът. И сочи подписа на плаката.

Тази стачка обявяват 261 от 316 ученици от интерната на професор Флориан. Фридхайм в Таунус. 8 декември 1960 година.