Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (119)

27.

„Бонанзата“ рулира по пистата. Теди получава указания от кулата. Той оставя двигателите да работят на пълни обороти и проверява съвестно както винаги всички изисквания.

Когато дойдоха от митницата, ме посрещна сияещ.

— Толкова се радвам да ви видя отново, господин Оливер.

Колко чисто и почтено е лицето му. Взема ми сака, който господин Копенхофер претърси така основно и го понася към машината.

Сега вече всичко е готово.

— Окей, кула — чувам го да казва в микрофона.

Аз седя зад него. Той дава газ докрай. Машината тръгва, по-бързо, по-бързо, вдига се, издига се към облаците. Те са съвсем ниско. Известно време Теди преговаря с кулата. Неспокоен полет. Машината подскача. Говорим си през завесата.

— Съжалявам — казва Теди, — не мога да се издигна по-високо. Над нас движението е много голямо.

— За мен няма значение.

— В бара има коняк и уиски.

— Да, благодаря, ще си взема нещо — казвам аз. Ставам и отварям махагоновия шкаф в кабината. В него има бутилки и чаши, закрепени здраво в поставките. Има дори буренце с ледени кубчета. Такъв изискан човек е баща ми, който иска да изпрати майка ми в лудницата, който е под чехъла на любимата леля Лизи, който е измамил Федералната република с 12,5 милиона марки. Приготвям си едно питие, сядам отново зад Теди и го чакам да приключи поредните си радиопреговори. След това си слагам микрофона.

— Теди…

— Да?

Не го питам дали иска нещо за пиене, той никога не пие по време на полет. Питам го:

— Какво става в Люксембург?

Чувам гласа му в слушалката:

— Не бих искал да говоря за това, господин Оливер.

— Леля Лизи, кралицата, нали?

— Ами…

— И майка ми пак е в санаториум. От шест седмици! Колко време ще остане този път?

— Лекарите са разтревожени, господин Оливер. Госпожата все повече отпада. Почти не говори…

Браво, лельо Лизи! Моите поздравления, лельо Лизи!

Наздраве! Пия за смъртта ти, бавна и мъчителна.

Изпивам чашата си, наливам си пак и гледам през прозореца, но облаците, през които летим, са съвсем тъмни. От време на време Теди говори с наземните станции.

Майка ми… Сега не искам да мисля за нея, защото изведнъж се чувствам ужасно. Трябва да направя нещо. Да се напия не искам. Да говоря с Теди? Той трябва да внимава и има нужда от спокойствие.

Я да разгледам тази книга, която господин Лорд ми даде да занеса на баща ми. Така че изваждам „Дибука“ от пътната чанта и прелиствам пожълтелите страници.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Преди вдигането на завесата в пълна тъмнина се носи тих, мистичен напев:

Защо, защо

се сгромолясва душата

от най-големи висини

до най-дълбоки глъбини?

От падението идва възземането,

паднали души се борят пак да се издигнат…

Завесата бавно се вдига.

Виждаме молитвен дом с много стари, почернели от времето дървени стени. Два стълба поддържат една греда. В средата й е закачен месингов светилник. На масата, застлана с тъмна покривка, е поставена Тората…

Чета по-нататък, прелиствам. „Бонанзата“ лети между натежалите от сняг облаци, пропада и се вдига. Пия уискито си, прелиствам и чувам гласа на Теди. Чета:

Ханан (тихо, но категорично): Човек не може да се бори срещу греха, но трябва да се стреми да го смекчи. Така както златарят пречиства златото в силния огън, така както селянинът пресява лошите семена, така грехът трябва да бъде пречистен от нечистото, за да остане в него само святото.

Енох (учуден): Святост в греха — как може двете да съжителстват?

Ханан: Всичко, създадено от Господа, съдържа искрица святост.

Енох: Грехът не е създаден от Господа, а от злата сила.

Ханан: А кой е създал злата сила? Пак Господ! Злата сила е…

Прелиствам.

… другата страна на Бога и като такава тя би трябвало да съдържа святост.

Един момент. Оставям чашата си в специалната скоба до прозореца. Минавам с пръстите по хартията. При прелистването нещо ми направи впечатление. Нещо, което не би направило впечатление на някой, който просто изтръсква книгата, както бе направил господин Копенхофер. Но ако плъзнеш пръсти по страницата… Като плъзгам пръсти по страницата, усещам две малки, почти незабележими издатини. Даже три. Дупчици. Някой е пробол с игла една буква „о“, едно „е“ и едно „Д“. Продължавам да прелиствам.

Вече не чета, само опипвам страниците. На някои не откривам нищо, на други обаче има. Вземам лист хартия и молив и отбелязвам поред буквите. Не всички — прободените букви са прекалено много. Само някои.

Рави Азриел: Но какво искат от мен? Аз съм стар и немощен. Тялото ми има нужда от покой. Душата ми жадува усамотение, но ме връхлитат мъките и болката на целия свят. Всяка молба, с която се обръщат към мен, сякаш пробожда тялото ми с игла…

С игла!

Съвсем леки, едва забележими, и все пак забележими. A. h. r. h. R. Прелиствам цялата книга. Все нови и нови дупчици.

Баща ми и достопочтеният Манфред Лорд. Сърдечни приятели. Добре са го измислили този номер с „Дибук“. Идеално за мръсните им далавери.