Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (195)

16.

Естествено, в интерната цари коледно настроение. Всичко е както винаги. Който може да си замине вкъщи, е радостен. Който трябва да остане, е тъжен. Само не и Ханзи. Той сияе, че няма да се наложи да вижда лайняните си родители.

Джузепе се смее, пее и танцува. Али е осигурил за него и за баща му самолетни билети до Рим.

— От Рим с експреса са само три часа до Неапол — разказва Джузепе. — Той ще прекара Коледа с майка си, баща си и всички роднини.

Рашид се държи страхотно спокойно.

— Кога ще се върнеш, Оливер?

— На седми януари следобед.

— Може ли да те посрещна?

— Естествено.

— Ще те чакам на летището. Аллах да те пази във всички твои пътища.

— И теб също, Рашид. Не бъди тъжен. Може би скоро и ти ще можеш да се прибереш вкъщи.

— Вярваш ли наистина?

— Неизбежно като смъртта.

На това малкият принц се усмихва.

Преди да замина, преписвам на машина останалата част от ръкописа и написвам предговора за редактора, както го обсъдихме с Верена. Измислям и една кратка сцена на сбогуване.

Верена ме откарва до летището. Предаваме ръкописа в пощенската служба. Чакаме дълго, защото работата преди празниците е много. Избрах си едно от най-добрите издателства във Франкфурт. Ако ми откажат книгата, винаги мога да потърся друго издателство. С Верена се държим за ръце, когато оставям пакета на гишето.

Теди Бенке и „Бонанзата“ чакат вече на пистата, когато тръгвам за митницата и се сбогувам с Верена.

— Поздрави Евелин. И мъжа ти. И ако имаш възможност, обаждай се в хотела.

— Да, мили.

— Защо плачеш?

— Защото съм толкова щастлива.

— Не е вярно.

— Напротив.

— Не. Но скоро ще бъдеш щастлива. Сега вече всичко върви много бързо. Виж, написах толкова дебела книга — само още една глава, и вече ще е минало.

— Да — казва тя, докато бързащи хора се бутат в нас, глас по високоговорителите непрекъснато известява пристигането или заминаването на самолети, — тогава всичко ще е минало.

— Господин Мансфелд моля да се яви на гишето за паспортна и митническа проверка. Господин Мансфелд!

Ние се целуваме.

— Страхуваш ли се? — питам аз.

— Да.

— От какво?

— Господин Мансфелд… господин Оливер Мансфелд моля да се яви незабавно!

— От какво се страхуваш?

— Толкова съм щастлива с теб. Но винаги когато човек е най-щастлив, се случва нещо ужасно.

— Глупости! Разводът е през януари. Тогава скорострелно ще допиша последната глава.

— Последна глава…