Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (55)

10.

Тя вече не ме гледа, извърнала е глава. Остава да лежи така. В профил е още по-красива. Ушите й са съвсем малки. Само ушите й са в състояние да подлудят човек…

— Да — казвам аз. — Това е цялата история. За тринадесет години милата ми леля Лизи успя да заграби всичко. Днес тя е кралицата. Тя бие моя старец. Командва го. Той е само марионетка. Що за човек е можеш да познаеш по това как се държи със собствените си служители — безцеремонно. Безпощадно. Типично за такива. Малодушно подчинение на една жена, но по отношение на обкръжението са тирани. Истинският шеф на „Заводи Мансфелд“ днес, всъщност какво днес, от много години вече е Лизи Щалман.

Щалман^[1], подходящо име за дама, нали? Сигурен съм, че тя активно е участвала в данъчните машинации. Заради нея не трябваше да ги последвам в Люксембург. Разбираш ли? От майка ми направи развалина. Вече напълно властва над баща ми. Само аз й преча.

— Горкият Оливер — казва тя и пак ме поглежда.

— Горката Верена — казвам аз. — Горката Евелин. Горката ми майка. Горките хора.

— Ужасно е.

— Кое?

— Наистина колко много си приличаме.

— Защо да е ужасно? Сега ще ти кажа нещо смехотворно, нещо абсурдно. Да ти го кажа ли?

— Да.

— Ти си всичко, което имам на света, и всичко, в което вярвам, и всичко, което обичам, и всичко, заради което бих дал най-доброто от себе си. Знам. Ние двамата можем да бъдем страхотно щастливи заедно. Ние…

— Стига!

— И никога, никога никой няма да лъже другия. Ще правим всичко заедно — ще ядем, ще пътуваме, ще ходим на концерти, ще спим, ще се будим заедно. Утре ще те изпишат. Ще дойдеш ли в събота при нашата кула в три часа?

— Ако мога.

— Ако няма да можеш, дай ми знак през нощта преди събота. В единадесет. Три пъти светни кратко. Това ще означава, че няма да можеш да дойдеш. И три пъти дълго, ако ще можеш.

— О, боже!

— Какво означава това „о, боже“?

— Аз съм дванадесет години по-голяма от теб. — Тя ме гледа продължително. — Оливер… знаеш ли кое е странното?

— Кое?

— Че въпреки всичко съм толкова щастлива.

— И аз също, и аз също.

— Да, но при мен е за първи път в живота. — Тя отваря чекмеджето на нощното шкафче. — Погледни докъде съм стигнала.

Поглеждам в чекмеджето. Вътре има фенерче и малка книжка. Заглавието е „Морзова азбука“.

— И двамата сме луди, Оливер.

— Естествено.

— И скъпо ще платим за това.

— Естествено.

— Няма щастлива любов.

— Естествено — казвам аз и се навеждам, за да целуна устните й, нейните чудесни устни; тогава се почуква и веднага след това в стаята влиза сестра Ангелика с фалшива усмивка.

— Трябва вече да тръгвате, господине. Госпожа сестра ви е още много слаба.

— Да — казвам, — това е вярно, трябва да си вървя. — (Също и заради господин Хертерих, единадесет и половина е.) Така че ставам, братски целувам Верена по бузата и казвам: — Значи доскоро, малката ми!

— Доскоро, малкият ми!

— Защо се усмихвате, сестра Ангелика? — питам аз.

— Ах — отговаря тя с усмивка на мадона, за която с удоволствие бих й избил зъбите, — винаги се разчувствам, когато виждам такава привързаност между брат и сестра.

Запътвам се към вратата, обръщам се за последен път.

— Сбогом — казва Верена — и благодаря за цветята.

Прави почти незабележимо движение с ръка, проклетата сестра не го забелязва. Но аз знам какво е. С това движение Верена сложи ръката си на устата ми, когато още търсехме гривната й през нощта в моята кола, а аз исках да я целуна.

И аз слагам ръка на устата си за миг. Сестра Ангелика не забелязва. Тя се е втренчила в пациентката си като питон в зайче. Верена затваря чекмеджето на нощното шкафче. Не е ли смешно, че фенерче и морзова азбука могат да направят един мъж луд от щастие?

— Чао, сестричке — казвам аз.

И излизам от стаята като човек, изпил пет двойни уискита.