Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (85)

17.

Не мога да се оплача. Получавам поща — от майка си. Баща ми никога не пише, милата леля Лизи — също. Писмата на майка ми са с парите, за които я помолих, защото иначе не мога да изплащам автомобила. Почеркът й е съвсем тънък и треперещ, личи си, че пише легнала, всички писма са кратки и си приличат.

„Мили Оливер,

Както знаеш, от няколко седмици отново съм в санаториум, но вече съм много по-добре! Копнея толкова много да дойде Коледа, тогава пак ще те видя. Може би за празниците дори ще мога да се прибера вкъщи. Да не бяха тези вечни депресии и кризи! И безсънието. Но ще мине. Когато ти завършиш училище и истински пораснеш, ще ти обясня много неща, които още не разбираш.

Прегръща те и те целува хиляди пъти с много обич,

мама.“

Няма какво да ми обясняваш, мамо. Отдавна всичко съм разбрал. Бъди щастлива, лельо Лизи! Продължавай в същия дух. След още няколко санаториума ще се отървете от майка ми. Тогава окончателно ще станеш единствената господарка, лелче! Добре го даваш, наистина, моите уважения!

Казаха, че още не може да се посещава Джералдин. Горкият Валтер опита, отказаха му. Джералдин има подобрение, но е доста зле. Появили се усложнения.

Затова сядам и с мъка написвам няколко реда на Джералдин, няколко жалки, незначителни реда, докато седя в канцеларията на гаража на госпожа Либетрой и чакам да звънне телефонът.

Този ден не звъни.

Времето минава. Вече е октомври. Вали много, дърветата са черни и голи, духа студен вятър. В класа направиха джазов състав, в който влизат и Ноа и Волфганг. Оркестърът често изнася вечер концерти в мазето на вилата. Успехът е голям.

Доктор Фрай сложи начало на друга вечерна атракция. Който иска, може да следи по телевизията сериала „Третият райх“. Момчета и момичета от шести клас нагоре.

Големият телевизор е в трапезарията.

Много ученици идват за всяко излъчване, а и възпитатели и учители присъстват.

Документален филм за събитията между 1933 и 1945, не хронологичен, а по теми.

Така нареченото идване на власт.

Унищожаването на интелигенцията.

Изгарянето на книгите.

Подготовката за война.

Нахлуването в Полша.

Нахлуването в Русия.

Концлагерите.

Войната. И така нататък.

Често се случва учениците да поглеждат косо възрастните, когато гледат партийния конгрес в Нюрнберг, където е бил свикан Райхстага, или на олимпийския стадион, когато стотици хиляди вдигат дясната си ръка и реват „Хайл!“, когато фюрерът, сухият Гьобелс или тлъстият Гьоринг крещят с пяна на устата ужасните си речи.

Когато Гьобелс пита: „Искате ли тотална война?“

И в отговор започва френетичното изстъпление на тълпата: „Да! Да! Да!“

Да. Да. Да.

Това са били нашите бащи. Това са били нашите майки.

Това е бил германският народ.

Не целият, глупаво е да се твърди такова нещо. Но голяма част от него.

Искате ли война?

Да! Да! Да!

Не презрително, но учудено, с неразбиране гледат децата тези сцени.

Често сядам с гръб към телевизора и наблюдавам лицата. Тези деца сякаш искат да попитат: Как сте могли да вярвате в такива кресльовци, такива дебелаци, такива престъпници? Как е могло да се случи?

Те не казват нито дума. Те питат с очи.

И възрастните свеждат глави.

Фридрих Зюдхаус никога не посещава тези вечери. От съквартирантите му знам, че пише дълги писма. Никой не знае до кого.

Скоро ще разберем.

Господин Хертерих, възпитателят, става все по-блед и кекав. Никой вече не го взима на сериозно. Не че ни пречи, но е навсякъде с нас.

— Мисля, че ние го възпитахме — казва Али.

Малкият черен Али с неговата религиозна нетърпимост между другото предизвика грандиозен скандал.

Във Фридхайм има две черкви — една протестантска и една католическа. В неделя много деца посещават черквите. Двойките винаги са заедно на черква, независимо дали са от едно и също вероизповедание. По-точно — бяха заедно.

Защото вече край.

Али се възмутил страхотно, когато открил три момичета и три момчета протестанти в своята католическа черква. Веднага се втурнал при Негово високопреосвещенство Херн.

Онзи телефонирал на протестантския си колега. След което пък колегата установил, че в протестантската черква ходели няколко католици.

Двамата духовници посетили шефа и се оплакали.

Оттогава учители и възпитатели присъстват на службите в двете черкви.

Какви са последиците?

Двойки с различни вероизповедания вече не посещават службите.

Те изчезват в гората. Там едва ли се молят…

Ноа беше казал на Рашид:

— На Господ да Му имах грижите! Пак добре, малки принце, че тук нямаме джамии и синагоги.

— Бих искал да имаше джамия във Фридхайм — отговори Рашид. — Толкова хубаво беше, когато ходжите призоваваха за молитва.

Ученици от трети, пети, седми и осми клас си направиха хор. Репетират в гимнастическия салон и наблягат на негърските спиричуъли. Някои са страхотни певци, всеотдайни са и искат да изнасят концерти, щом се подготвят добре — в други градове, в надпревара с други хорове. Един от най-добрите е малкият беден Джузепе. Понякога слушам, когато „менестрелите“ — така се наричат те — репетират. Имат много песни. Нашият учител по музика господин Фридрих е осигурил текстове и ноти. Песента, която най-много ми харесва, се казва „Йордан назад се повърна“.

Върни се, Йордан! Върни се, Йордан! Не мога да се върна. Но трябва…

Защото имам от Верена само нейния глас, и то не всеки ден, а всеки ден чакам да го чуя, чакам това обаждане, както жадният умира за капка вода.

„Търпение… още малко търпение… Той все ме следи… Не мога вече да изляза дори с детето… Сега отиде за един час до града… Трябва да затварям. Не се сърди, любими. Да се надяваме, до утре.“

Да се надяваме до утре.

Дали си няма някой друг? Не, тогава изобщо нямаше да се обажда.

Или?

„Пиши за нас и имай търпение“, ми каза тя. Оттогава минаха две седмици, но все едно са две години. Какво да правя? Пиша за нас. Продължавам да пиша — на ръка. После оправям текста и го преписвам на машина. Готовите страници вече са дебел куп, слава Богу, достатъчно дебел, за да не изпадна в отчаяние и да изоставя всичко.

В началото все имах желание да зарежа писането, защото всичко ми се струваше боклук. Може наистина да е боклук…

Накрая искам да разкажа още една история, заради която всички в интерната се подсмиват (не се смеят).

Писах вече, че имаме учител по английски, при когото учим „Бурята“ от Шекспир. По роли. Писах и колко интересен е този човек. Млад. Винаги елегантно облечен. Винаги мил, но с авторитет. Всички го обичаме. И той ни обича — момчетата малко повече от момичетата. Но трябва да си супер наблюдателен, за да забележиш, че е обратен, защото той е много внимателен, никога не би извършил нищо нередно в интерната. Твърде амбициозен е, за да постъпи така.

Добре, но ето какво съобщава Ханзи (който знае всичко): Една сутрин, когато учителят по английски — казва се мистър Олдридж — влиза в четвърти клас, вижда на масата си ваза с чудни цветя.

Кой ги е сложил там? Никой не се обажда. Мистър Олдридж се усмихва и се покланя на всички страни — след като никой не се обажда, значи са от всички.

И всички са възхитени от него.

В този клас е и нежната млечно кафява Чикита, която извърши преди време макумбата за Гастон и Карла. Чикита е на петнадесет години.

След часа, когато класната стая се опразва, Чикита остава.

Мистър Олдридж събира книгите и казва учуден:

— Какво правиш още тук, Чикита? Имате междучасие.

— Трябва да ви кажа нещо, мистър Олдридж…

(Разбира се, целият разговор се провежда на английски, но дотолкова Ханзи знае английски, за да може да разбере всичко. И понеже гледа през ключалката, има възможност по-късно да твърди, че Чикита е била ужасно смутена и зачервена.)

— Е, Чикита?

— Цветята…

— Какво за цветята?

— Те са от мен, мистър Олдридж!

— От теб? Но защо ми носиш цветя?

— Защото… Не мога да го кажа!

— Но трябва да знам.

— Тогава се обърнете с гръб, господин Олдридж, моля ви!

Учителят по английски обръща гръб на малката бразилка и тя казва съвсем тихо:

— Защото… защото… защото ви обичам! — И се втурва бързо към вратата и излиза. (Ханзи едва успява да отхвърчи навреме, разказва моят побратим.)

Когато историята плъзва по време на обяда, Чикита изпада в тежко положение.

Тя е отчаяна.

Кой е подслушвал? Кой е издал всичко?

Не може да хапне, само гледа пред себе си, без да вижда.

Е, да ви кажа, някои от педерастите наистина са страхотно чаровни, опазил ни Бог!

И какво се случи? Учителите се хранят в залата по същото време. Внезапно мистър Олдридж става, отива при Чикита, повдига разплаканото й лице и казва с поклон:

— Ти си толкова добра и прилежна през последните седмици, че искам да те попитам нещо.

— Вие… искате… мен… да ме питате… мистър Олдридж?

— Ще ми доставиш ли удоволствието тази вечер в седем да вечеряш с мен в „А“?

(Естествено, предварително го е уговорил с шефа, поглеждам бързо към него — той се усмихва.)

Мистър Олдридж го казва толкова силно, че всички го чуват.

Настъпва пълна тишина.

Малката Чикита се изправя, избърсва си сълзите и се покланя.

— С голямо удоволствие, мистър Олдридж — казва тя, — стига, разбира се, да не ви обременявам…

— Да ме обременяваш? За мен ще бъде радост и чест, Чикита! В шест и половина ще те взема от вашата вила.

За тази вечер една приятелка й дава най-хубавата си рокля, а по-големите момичета помагат с червило и парфюм, след това излиза с мистър Олдридж под ръка и вечерят заедно в „А“. В девет и половина Чикита си е в леглото и е най-щастливото момиче в интерната!

Разбира се, цялата нощ не може да заспи.

Така се слага край на кисканията и пошепванията, а мистър Олдридж поправя стореното от Ханзи. Какво повече за Чикита. През часовете тя гледа с обожание мистър Олдридж, а той от време на време я гали по косата. Сега вече е пълна отличничка по английски, толкова заляга!

Щастливката Чикита!

Тя е на петнадесет години и й стига една вечеря.

Но аз съм на двадесет и една. И с всеки следващ ден ми се стъжнява, след всеки разговор се чувствам все по-нещастен.

Така е до 11 октомври.

11 октомври е вторник и вали като из ведро. Аз седя в канцеларията на гаража на госпожа Либетрой и пиша, когато се обажда Верена. Гласът й е задъхан:

— Най-сетне! На четиринадесети имам рожден ден! Тази сутрин мъжът ми каза, че на всяка цена на тринадесети трябва да лети за Стокхолм и ще се върне на петнадесети! Любими, каня те на рождения си ден!

— Но ще има и други!

— Най-късно до дванадесет ще си тръгнат. Поканила съм по-възрастни хора. Ти ще си тръгнеш с тях, след това ще се върнеш и цялата нощ ще е наша!

— Прислугата…

— Спи на най-горния етаж. Моята спалня е на партера. Трябва само да сме тихи. Не е ли чудесно? Защо не казваш нищо?

— Защото е чудесно. Толкова е чудесно, че не мога да кажа нищо.