Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (49)

4.

И така, моят старец седеше с двете толкова различни жени в мръсното мизерно хале на малката фабрика, където покривът пропускаше снега и дъжда, и жените навиваха ръчно кондензаторни бобини, а баща ми сглобяваше първите примитивни радиоапарати. Отделните части, които му бяха необходими — жички, предпазители, копчета, кутии, — купуваше изгодно на черния пазар. Понякога трябваше да пътува за няколко метра медна жица до Мюнхен или дори до Бремен.

Нашето жилище също беше разрушено от бомбите, както и къщата на родителите на моята майка и жилището на „леля Лизи“. Така се получи, че всички живеехме във фабриката — аз имах стаичка, „леля Лизи“ спеше в едно празно складово помещение, родителите ми в друго. Все още се придържаха към общоприетите норми — съпрузите да спят в една стая. Временно. Заради мизерията. В полуразрушената фабрика. 1946…

През 1952 година баща ми имаше над 2000 работници и служители; от тъжната развалина беше израсла многоетажна сграда, а централата във Франкфурт ръководеше дъщерни заводи в Мюнхен, Щутгарт, Хановер и Хамбург. Във всеки един от тези филиали по точно установен рационализаторски план се произвеждаха отделните части, които идваха във Франкфурт. Тук се извършваше сглобяването и разпращането по целия свят.

Ние вече живеехме във вилата в парка Бетовен. Баща ми притежаваше платната на Рубенс, Шагал, Пикасо, притежаваше чесната, пилота, притежаваше милиони. Промени се и друга малка подробност. Той вече не спеше в една стая с майка ми. Майка ми плачеше много. По това време тя не правеше нищо друго. Баща ми я пращаше по известни лекари. Те от своя страна я пращаха в санаториуми в Бад Хомбург и Бад Висзее. Различните лечения бяха безуспешни. Майка ми вехнеше и слабееше. И вече изглеждаше като стара жена.

На партитата, които баща ми често даваше, идваха политици и хора на изкуството, учени и спекуланти. Повечето презираха моя старец, който често се напиваше, късаше колосания нагръдник под смокинга и поливаше косматите си гърди с шампанско, нещо, което безкрайно забавляваше единствено само него. Но всички го ласкаеха, защото мнозина имаха нужда от него и се страхуваха от Валтер Мансфелд. В очите на всички моят баща беше парвеню, брутален главорез. Но заводите му имаха гигантски оборот и противопоставеше ли му се някой, той го унищожаваше. Любимият му израз бяха двете единствени думи, които му бяха познати от латинския: „Non ölet“^[1]. Е, очевидно парите наистина не миришеха!

На партитата, които даваше баща ми, майка ми все по-рядко взимаше участие. Най-често преди това получаваше пристъп на мигрена и трябваше да пази леглото. При такива случаи „леля Лизи“ — красива, млада, желана, чаровна, играеше ролята на домакиня. Понякога присъстваха и двете жени. Носеха най-луксозни тоалети и скъпоценни накити. С тези накити работата беше по-особена — в деня на партито баща ми изваждаше от банковия сейф скъпоценностите, след партито си ги прибираше и на другия ден те отново отиваха в неговия трезор. Накитите не принадлежаха на двете жени — баща ми само ги кичеше с тях.

Така си мислех аз.

Много хора мислеха същото.

Едва полицейските разследвания след смъртта на търговския управител Яблонски установиха, че и „леля Лизи“ е имала достъп до банковия сейф на баща ми и притежава генерално пълномощно.