Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (198)

3.

В луксозния вестибюл на „Амбасадор“ редакторът Лазарус се представи на главния инспектор Харденберг. И кихна два пъти.

— Вероятно това пътуване ще бъде последното в живота ми. Аз съм много болен. Всяко натоварване може да е фатално.

— Защо тогава дойдохте тук?

— Защото исках да предам ръкописа.

— Това можеше да стане чрез някой от моите хора.

Лазарус, който дояждаше парче торта, си изтри устата и отговори с достойнство.

— Човекът, прочел първи ръкописа, трябваше да ви го донесе, господин инспектор. След като го изчетох, вие вече не сте непознат за мен. И въпреки моите страдания, аз проявявам интерес — може би ще ме разберете — към живота на другите. Предполагам, че интересът към живота на другите при никого не е така ярко изразен, както при тези, които знаят, че скоро ще си отидат от този свят. И затова ви моля да разрешите да участвам в разследването.

— Невъзможно.

— Напротив! С този ръкопис ви предавам най-важния доказателствен материал. Не би ли могло един-два дни да съм ви нещо като помощник?

Харденберг наблюдаваше малкия розов човек, който ровеше в остатъците от тортата си.

— Защо?

— Защото искам да науча последната глава, господин инспектор.

— Последната глава ли?

— Последната глава на ръкописа, който ви дадох. Именно тя липсва, последната глава. Прочетете ръкописа. Ще ви помогне много. Нали отсега нататък ще съм ви сътрудник?

— Да… доколкото е възможно… с удоволствие.