Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (210)

15.

През нощта срещу 11 януари 1962 година жестокият снеговалеж спря. Федералните железници успяха да удържат обещанието си — на сутринта пътят от Фридхайм до Франкфурт беше разчистен.

В 9:35 минути в товарния вагон на влака беше натоварен металният ковчег с тялото на Оливер Мансфелд. Патоанатомът доктор Петер и съдебният лекар професор Мокри пушеха пури и се настаниха в първа класа. Харденберг и Лазарус стояха на празния перон.

Малко преди потеглянето на влака пристигна Рашид. Той водеше за ръка дама с воал. Верена Лорд.

Изглеждаше като десетгодишна.

— Идваме да ви кажем сбогом, господа — каза малкият принц.

— Какво ще правите сега — обърна се инспекторът към Верена.

Тя сви рамене и обърна глава.

— И двамата още не знаем — отговори малкият принц. — Госпожата каза, че сега тя иска да ми бъде сестра. Няма страшно, сър.

Верена гледа товарния вагон.

— Той там вътре ли е?

— Да.

— Презирате ли ме?

— Не — каза Лазарус.

— А вие?

— И аз не ви презирам — отговори инспекторът. — При дадените обстоятелства едва ли можехте да постъпите по друг начин. За това се изисква голяма смелост.

Малкият локомотив изсвирва, началникът на гарата вдига палка.

— Време е — рече Харденберг.

Рашид се поклони дълбоко пред двамата мъже.

— Нека Аллах да е с вас по всичките ви пътища. Нека Той прости смъртта на моя брат Оливер.

— Нека Той те върне образно в Персия — каза Харденберг, тръгвайки към вагона, и погали момчето по косата. — Доброто побеждава. Ти знаеш какво означава това, нали? Доброто побеждава!

— Аз го знам, сър, но не вярвам в това.

— А в какво?

— Че накрая винаги злото побеждава — отвърна малкият принц.

— Моля, качвайте се и затваряйте вратите! — викна началник-гарата.

Влакът потегли. Харденберг беше отворил прозореца на тяхното купе. Лазарус застана до него. И двамата махаха на забулената жена и на малкото момче, застанали на заснежения перон. Те също им махат.

— Той ме осъди — каза Верена с отнесен поглед.

— Моля? — попита Рашид.

— Веднъж сънувах нещо. През лятото на Елба. Тогава някой ме съдеше.

— Кой?

— Ах, никой — отговори Верена.