Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (67)

22.

В полунощ се появява прислужникът Лео.

— Разговорът от Рим, господине.

Петдесет и една годишният мъж скача пъргаво.

— Моят борсов агент. Ще съобщи днешните операции. Елате с мен, Енрико. Прехвърлете разговора в библиотеката, Лео.

— Разбира се, господине.

Лорд целува отново ръката на Верена.

— Извини ни за няколко минути, любима. Оливер ще те забавлява. — И към мен: — Съжалявам, но както се казва, сделките не са вече това, което бяха. Човек трябва да ги дебне. Хайде, Енрико!

Онзи го следва бързо. Изведнъж и той е почти трезвен. Да, щом се отнася за пари!

Някаква врата се затваря.

Ние сме сами. Верена и аз. Споглеждаме се.

— Благодаря, мили боже! — казва тя.

— За кое?

— За това, че ни остави сами поне за няколко минути.

Тя седи на канапето пред камината, аз в едно кресло. Сега се приближава и аз усещам аромата на момини сълзи, аромата на нейната кожа.

— Те може да се върнат всеки момент…

— Сега говорят за акции. Това винаги отнема време.

Нейните очи! Никога не съм виждал такива очи. Тя шепне, лицето й е съвсем близо до моето, и лицата ни са осветени от пламтящия огън в камината.

— Аз сложих край, Оливер…

— На кое?

— На историята с Енрико.

— Какво?

Дрезгавият й глас. Нейната близост. Дъхът на момини сълзи.

— Помогна ли ти хапчето?

— Да. Благодаря. Много.

— Той се опитва да те напие. И Енрико също. Той е циник. Разбра, че с Енрико всичко свърши.

— Знаеше ли нещо?

— Не. Но го чувстваше. Той усеща всичко. Сега е любопитен какво ще се случи по-нататък. Никога не се напивай в негово присъствие. Следващия път ще ти дам предварително от тези хапчета. Те са чудесни.

— Ти… ти си казала на Енрико, че всичко е свършено?

— Да.

— Защо?

— Понеже вече не го обичам.

— Ти никога не си го обичала.

— Не, но той не вярваше. Затова тази вечер не хапна нищо. Наранена мъжка гордост — това е най-тежкото.

Тя седи толкова близо, толкова близо, искам да я сграбча, да я притисна до себе си, да я целувам. Не се осмелявам.

— Не искам вече да лъжа. Много съм стара за това.

— Но мамиш мъжа си! Непрекъснато!

— От него живея. Той храни Евелин и мен. Него трябва да лъжа.

Що за разговор! Започвам да се смея. Дали е от шампанското?

— Смешно, нали? Знаеш ли защо всъщност казах на Енрико, че всичко е свършено?

— Защо?

— Защото ти ми харесваш.

Мълча.

— Аз съм малко побъркана, това вече го знаеш, нали? Е, аз съм проститутка. Искаш ли ме въпреки това?

— Обичам те.

— Престани с това. Аз не говоря за любов. Аз ти говоря за другото. То няма нищо общо с проклетата любов! — Тя щраква с пръсти. — Любов? Любовта е само дума! Не искам любов. Искам теб! Искам да съм с теб! Разбра ли?

Кимам.

— Аз въобще не мога да обичам. Така че това никога няма да прерасне в любов. Не бива. Ние трябва да сме много предпазливи. Той да не забележи нищо. Защото иначе ще ни изхвърли с Евелин. И ще трябва да се върнем там, откъдето идваме. А там не е хубаво… — Гласът й се губи, тя навежда глава. Аз галя хладните й ръце. — Много ще внимаваме, нали?

— Да.

— Той никога да не може да докаже нищо. Познавам го. Прави впечатление на някакъв свръхчовек, нали?

— Да.

— Но и той има своите слабости. Аз ги знам. Той не е свръхчовек, повярвай ми. Никой не е свръхчовек. Живях като една… извинявай! Но познавам мъжете. Никой не може да ме излъже. Затова вече не обичам мъжете. Което не значи, че нямам нужда от мъже.

Значи все пак курва! Е, и? Тъй да е! Какво значение има?

— Съвсем ясно ли ти е вече?

И тя е пийнала малко повечко, сега забелязвам.

Колко време е необходимо на брокера да докладва операциите?

Наистина ли Енрико е толкова пиян? А господин Лорд — той съвсем трезвен ли е?

— Стана ли ти ясно?

— Съвсем ясно.

— Разбира се, това ще бъде любов, разбира се, разбира се!

— По-добре и ти вземи от хапчетата.

— Да, имаш право. — Тя бръква в някакво джобче на роклята, гълта хапче и изпива чашата си на екс. Очите й блестят. — Би трябвало да се срамувам, нали?

— За какво?

— Дванадесет години по-стара от теб. Точно в курвенски стил.

— Не казвай повече тази дума!

— Господи, ама как лошо можеш да гледаш понякога!

— Ти не си курва!

— Така ли? Как наричаш такива като мен?

— Стига!

— Добре, стига. Знаеш ли, че се чувствам съвсем млада, когато сме заедно?

— Ти си млада.

— Да, тридесет и три годишна.

— Е?

— Нямаше да има „е“, ако ти не беше на двадесет и една. Това е безумно, от начало до край. Но вече нищо не мога да променя. Искам да те имам. Непрекъснато мисля само за това. Знаеш ли откога?

— Откога?

— Откакто в клиниката каза: „Ти си всичко, което имам на света, и всичко, в което вярвам, и всичко, което обичам.“ Това ме побърка. Защото никой мъж не беше ми го казвал! — И лицето й се приближава, устата й е все по-близо. Вече усещам дъха й, когато тя казва: — Утре в три в кулата?

— В три.

— Целуни ме.

Роклята й се е дръпнала, виждам хубавите й крака, дълбокото деколте, красивите, малко котешки черти, полузатворените й очи. Плътната чувствена уста. Точно до моята. Всичко ми е все едно. Навеждам се, за да я целуна. Тогава чувам шум.

Ние бързо се отдръпваме. Господин Лео влиза в салона и носи табла със сервиз за кафе. Той се усмихва.

— Отучили ли сте се да чукате, преди да влезете?

— Почуках, уважаема госпожо. Госпожата и господин Мансфелд не са ме чули — отговаря Лео и подрежда приборите за кафе върху мраморната маса. Допълва: — Вероятно огънят в камината пращи много силно.

Над наведената му глава ние се гледаме, Верена и аз. И изведнъж разбирам нещо с абсолютна сигурност, но то е такава сантиментална глупост, че се срамувам да го запиша. Въпреки всичко го пиша, защото това трябва да е съвсем искрена книга. Та знам с абсолютна сигурност — Верена ще бъде единствената истинска любов в моя живот. И аз ще бъда единствената истинска любов в нейния живот. След тази любов няма да има вече нищо. За нея нищо. За мен нищо. Нищо повече.