Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (167)

2.

Заливът е голям, брегът е дълъг. От всички страни се издигат стръмни хълмове. Пътят за Ла Биодола е добър. От отклонението за залива следват безброй тесни завои. Бях изключително доволен, че на волана е Верена. Аз щях да сурна и двама ни в някоя пропаст.

Малко преди морето пътят свършва с автомобилна алея, която води към гаража на господин Манфред Лорд. Минава се през плажа, покрай тръстики, трънак и чудновати клони, донесени от морето. Гаражът е издълбан в скалите. За да се стигне до входа на къщата, трябва да се изкачат седемдесет и седем стъпала. Преди стълбите има ограда с порта, която се отваря и затваря с бутон отвътре. Практически човек не може да проникне в тази къща, от всички страни скалите са стръмни, стените се спускат отвесно към водата, а откъм острова има дълбока клисура.

Когато пристигаме, зад оградата виждам Асад. Той не излайва, само се мята към мен, почти ме събаря и ближе ръцете и лицето ми. Вкарваме колата в гаража и успявам да видя моторницата на Верена, завързана на малкия кей, тя се полюлява от кроткото вълнение на водата.

Изкачваме седемдесет и седемте стъпала й влизаме в къщата, издигната над водата. Къщата е голяма, много по-голяма, отколкото би могло да се предположи като се гледа отвън. Докато Верена приготвя вечерята, аз се измивам и се разхождам наоколо, придружаван плътно от Асад. Баня. Две спални. Работна стая с факс и три телефона. Детска стая. Стая за гости. Стая за гувернантката. Огромна всекидневна. Всичко е свръхмодерно — форми, цветове, мебели, картини. И камина. Тя е пред голямата стъклена стена и откъм гърба й със слюдена изолация се вижда морето, което сега е черно, звездите, корабите с червените и зелени светлини указващи местоположението им.

Защо всъщност възприемам като безвкусна тази камина от слюда? Та не е ли романтично да гледаш морето през огъня? Знам защо не ми харесва! Защото принадлежи на господин Лорд, както и всичко останало тук. Защото не го притежавам аз, защото не е построено с моите пари. Защото аз нямам пари, а господин Лорд има толкова много.

Пред камината има дебел бял килим от овча вълна. Асад сяда на него и също гледа през пламъците. В огъня има нещо хипнотично. Далече, далече минава кораб, леко, безшумно, бавно.

Това е зловеща, недействителна къща, тя е от XXI век. Няма пуснати завеси, през страничните стъклени стени се вижда или тъмнината на нощта, или светлини, самотни и далечни, много далечни. Вечерята е готова. Верена сервира на масата в една голяма ниша редом с кухнята, но отделена от нея с бамбукова стена, по която се вият цъфнали растения. И кухнята, както и цялата къща, е модерна. Електрическа печка. Хладилник. Миялна машина. Машина за смилане на сметта. И врата.

— Зад нея има асансьор — казва Верена. — С него се слиза в избата за вината и ракиите. Избата е под гаража, под морското ниво. Много пари е струвало да се построи всичко това. — Тя ме поглежда. — Бедния ми любим, знам какво си мислиш.

— Какво?

— Колко много пари има той и колко малко имаш ти.

— Да.

— Но аз те обичам теб. И не обичам него.

— Така не ми се зловидят и къщата, и асансьорът, и милионите му.

— Имаш ли нещо под хавлията?

— Не.

— И аз нямам нищо под пуловера.

Под пуловера?! Едва сега забелязвам, че тя се е преоблякла. Сега тя е с малки, прозрачни бикини, боса, с червен пуловер.

— Това все още ли е…

— Не. Стария ти го съсипа. Този е нов. За по-сигурно купих още два. Любовта ни тепърва започва, нали? — Аз я прегръщам, но тя се отдръпва. — Първо да ядем — ми казва. — И аз трябва да изпия няколко уискита, за да те настигна.

— Верена… тук наистина ли никой не може да ни види?

— Никой.

Тя ме завежда до масата в нишата и аз виждам, че пред моето място е сложена ваза с червени рози.

— Ти си се побъркала!

— А също така те и обичам. Сядай и яж!

— Аз не съм ти донесъл цветя…

— Ти си ми подарявал достатъчно много цветя. Сега е мой ред. Разтвори си хавлията! Бързо се загърни! Бързо! Иначе ще излезе, че напразно съм готвила всичкото това! Сега ще видиш какво още мога. Искаш да имаш жена, която готви хубаво, нали?

— Аз искам само теб. Дали можеш да готвиш или не, не ме интересува.

— Не говори така! Жената трябва да умее да готви, за да не й избяга мъжът.

— Аз никога няма да избягам от теб!

— Въпреки това. По-добре да умея да готвя.

— Верена?

— Да?

Тя стои пред печката.

— Съблечи се.

— Само ако и ти си свалиш хавлията.

— Окей.

След това Верена сервира.

— Супа от грах и ориз с черен дроб.

Невероятно вкусно.

— Правила ли си го с друг мъж?

— Какво?

— Да си готвила за него и след това да ядете голи?

— Не. Всичко, което правя с теб, не съм го правила с друг мъж.

— И аз никога с друга жена. Пусни завесите.

— Защо? Тук не може да ни види никой. Прозорците на кухнята гледат към пропастта.

— Не може ли… не може ли да ядем по-късно?

— Не. Другото ще правим по-късно. Трябва да поизтрезнееш, а аз да се понапия.

— Обичам те.

— Трябва да ядеш много, за да изтрезнееш. Защо си пил толкова?

— От вълнение. Защото идвам при теб.

— Тогава ти прощавам.

Тя пие. Хвърля от храната на пода и Асад я изяжда. Седим голи един срещу друг. Вечеряме, но непрекъснато се гледаме и непрекъснато по нещо се изплъзва от вилицата.

— Верена…

— Да, знам.

— Какво знаеш?

— Какво искаш да кажеш? Не го казвай. И аз също, аз също, любими. Но по-късно. По-късно. Освен това съм толкова гладна. — Тя отива гола до печката, за да донесе следващото ядене. Аз я следвам и я галя. — Харесвам ли ти?

— Ти си най-красивата жена на света.

— А след десет години?

— Ти винаги ще бъдеш най-красивата жена на света! За мен.

— Следва „Специалитет на залива“. Не ме докосвай. Иначе ще изпусна всичко.

— Пак си с „Диорисимо“.

— Пусни ме! Трябва да ме пуснеш! Оливер! Ето, ето, белята стана. Всичко е на пода!

— Аз мога да ям и от пода. Обичам те. Обичам те.