Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (138)

19.

В училище има нова двойка. Никой не можеше да предвиди комбинацията — Ноа и Чикита. Чувам, че по тази причина шефът извиква Ноа. Шефът казал:

— Голдмунд, знаеш колко те обичам, но май напоследък не си с ума си.

— В какъв смисъл, господин докторе?

— Чикита е едва на петнадесет години.

— Догодина ще е на шестнадесет.

— Ще ти кажа едно нещо — само да ви пипна, само един-единствен път и двамата ще изхвърчите още в същия ден, разбрано?

— Първо, господин докторе, никога няма да ни пипнете, дори и да го правехме, и второ, много съм разочарован, че имате такова мнение за мен. Аз не искам да спя с Чикита! Във всеки случай не бързам с това.

— Какво искаш тогава? — попитал шефът.

— Аз съм доста самотен. Чикита също. Винаги съм искал да живея с човек, когото да опозная отрано и да го формирам, както аз си мечтая.

— Аха, твое творение.

— Да.

— Пигмалион, така ли?

— Пигмалион, да. Затова с Чикита разговарям за Ясперс и Сартр, Опенхаймер, колективната вина, Брехт и така нататък.

— Тя няма да разбере нито дума, Ноа!

— Не говорете така, господин докторе. Аз й дадох Камю. И Малро. И Кьостлер. Имате право, че голяма част не може да разбере, макар да твърди, че разбира всичко. Но много от прочетеното остава, много разбира — подсъзнателно. Тя никога няма да го осъзнае, но някога ще действа според прочетеното от Камю. Това лошо ли е?

— Ти наистина ли си вярваш?

— Напълно. Някога прочетох мисъл, която ми хареса много. Тя гласеше приблизително така: „По-късно минах през много оглупяващи неща, но на петнадесет бях душевно богат, умен и зрял човек. Човек не става по-умен само от възрастта…“ Моля за извинение, господин докторе, абсолютно нищо не намеквам.

— Много добре знаеш, че с мен минават тъпите ти смешки. Как се сближихте? Чикита обожаваше мистър Олдридж.

— Аз и не исках да нарушавам тази хармонична връзка. Но един ден тя ми каза: „Мистър Олдридж е мил с мен само от любезност.“ „Глупости!“, отвърнах аз. „Не са глупости! — каза тя. — Той е мил с всички момичета само от любезност. Предпочита момчетата.“

— Надявам се, че ти не си й противоречил.

— И още как!

— Мистър Олдридж е моят най-добър служител. Никога не е извършил нищо нередно. Личният му живот не ни засяга.

— Да съм се оплакал? Но момичетата си мислят посвоему? Чикита има женски инстинкт. Тя е забелязала, че нещо не е наред. Затова ме попита дали искам да ходя с нея. Чудесно е момичето да те попита. По правило ние трябва да питаме.

— И ти каза „да“?

— Тя отдавна ми харесваше. Позволих си, без нейно знание, извинете ме, да направя с нея няколко теста и мога само да кажа: превъзходно!

— Точно това, което търсиш, нали?

— Абсолютно точно.

— Глина в ръцете ти.

— Да, господин докторе.

— Кажи ми, когато създадеш Чикита като твое творение, когато я възпиташ по твоя воля, какво ще правиш след това?

— Ще заминем за Израел.

— И ще се ожените?

— Това ли казах?

— Не можеш ей така да я вземеш със себе си!

— Защо не? Искаме да живеем заедно. Имам чувството, че нещата ще вървят добре. Но не искаме непременно да се женим.

— Защо?

— Първо…

— Не казвай все първо, второ. Какво степенуваш? Знаеш ли, Ноа, и аз съм прочел нещо: „И най-умният си е малко прост.“

— Ще внимавам. Значи, първо — извинете, господин докторе — двамата с Чикита не искаме да имаме деца. По тази точка сме напълно единодушни. Погледнете сам какво става днес с децата! Тук живеят над триста деца и от години можех да наблюдавам нещата като в разрез и мога да ви уверя — то ми стига!

— Ноа — казал шефът, — с някои от възгледите ти съм съгласен, с други — не. Но дали одобрявам или не, както вече ти казах, ако не изпълниш обещанието си, и двамата изхвърчате.

— Не се безпокойте — отговорил Ноа. — Просто ми трябва човек, господин докторе, човек! А спането заедно ми е последна точка в списъка.

Странно. По-рано, когато се влюбвах в някое момиче, си мислех, че трябва постоянно да бъдем в леглото. Сега се срещаме с Верена все в онова малко старо кафене. Целуваме се. Галим се. Но това не. От две седмици вече! Разказваме си истории от живота си. Мисля, че за това няма да ни стигнат и сто години. Ноа е умно момче.