Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (144)

25.

На това второ ниво отначало главно действащо лице е Рашид Джемал Ед-Дин Бендер Шахпур Исфахани. Малкият принц с дългите копринени мигли и тъжните черни очи е съвсем самотен, след като Али намери в лицето на Джузепе едноверец. Той се разкъсва от мъка по майка си и по своята родина.

Към това се прибавя и огромното напрежение, на което е подложен от седмици — Персия е на прага на правителствена криза. Университетите отново са затворени, няколко хиляди души са натикани в затворите.

И една сутрин Рашид изчезва. Търсят го навсякъде. Не могат да го намерят. Шефът подава молба за издирване в полицейската служба във Фридхайм. Скоро полицията в цяла Германия издирва Рашид. Снимката му се появява във вестниците и по телевизията. Има опасност да е станал жертва на престъпление.

Пет дни Рашид липсва. На 25 февруари, събота, пред училищната сграда спира полицейска кола и двама криминалисти помагат на малкия принц да слезе. Той е смъртнобледен, мръсен и се движи като пиян.

Пет минути по-късно ме извикват при шефа. В стаята на доктор Флориан седи Рашид. На челото му има червена драскотина. Щом ме вижда, започва да плаче. Той седи с изпънат гръб, сълзите се стичат по бузите му, задавя се и започва да хълца. Чувствам се ужасно. Шефът прави знак да го оставим да се наплаче.

Когато малко се успокоява, шефът казва:

— Оливер, извиках те по молба на Рашид. Той ти има голямо доверие… Ти си му помогнал за молитвеното килимче при пристигането му… и изобщо. Мисля, че Рашид сега има нужда от човек, към когото да изпитва доверие.

Сядам до малкия и го прегръщам с една ръка.

— Е, разказвай какво се случи. Всички се разтревожихме за теб. Къде искаше да отидеш?

— Естествено в Техеран — казва принцът. — При майка ми.

— Без нищо? Искам да кажа, без нито грош?

— Бях си спестил над петдесет марки от джобните пари. Господин Хертерих ни дава всеки петък по две марки, нали? Взех си и молитвеното килимче.

— Но, Рашид, момчето ми, с молитвено килимче и петдесет марки никога няма да стигнеш до Техеран.

— Знаех, че парите няма да ми стигнат — продължава Рашид. — Но вуйчо ми в Кайро е много богат и си помислих, че ако стигна до Кайро, всичко ще се нареди.

— И до Кайро не можеш да стигнеш.

— Но аз бях в Кайро.

— Бил си в Кайро? Как стигна?

— През Мюнхен, Цюрих и Рим.

— Изобщо нищо не разбирам.

Малкият принц сега дори се усмихва:

— Преди Коледа ти ми подари книга за едно момче, което без билет обикаля целия свят, нали?

Така е. Наистина…

— Рашид!

— Да, точно така. Нямаше проблем да стигна до Франкфурт, пътувах с влака. Във Франкфурт си купих хляб и няколко консерви, след това през нощта се покатерих в багажното на един самолет и се скрих. Полетът беше Мюнхен — Цюрих — Рим — Кайро.

— И никой не те откри?

— Не и във Франкфурт. Там всичко мина гладко. Трябваше да мина само през две огради с бодлива тел. Багажното беше отворено, машината беше в един хангар. Там спах първата нощ. Между много бутилки с уиски.

— И по-нататък?

— На следващата сутрин излетяхме. Натовариха само още няколко сандъка. Внимавах работниците да не ме видят. Беше ужасно студено. Имах хрема. Бях в постоянен страх да не би да кихна. — Рашид кихва. — Тогава всичко щеше да свърши. Но не кихнах. Нито веднъж.

Когато Рашид започна да разказва, шефът включи един магнетофон, който стоеше зад бюрото му. Микрофонът на масата беше прикрит от ваза с цветя. Аз можех да виждам магнетофона и въртящите се ролки, Рашид не.

— През Мюнхен и Цюрих пристигнахме в Рим. Нощта, в която летяхме за Кайро, беше най-ужасната в живота ми. Страхотна буря! Машината се мяташе насам-натам. Аз се държах здраво за едно въже, само повтарях сурите и мислех за мама.

— Рашид, това е било истинско безумие! Как си го измислил?

— Казах вече, че вуйчо ми в Кайро е много богат. Мислех, че той ще ми даде пари за по-нататък и няма да закъснея.

— Да закъснееш?

— За освобождаването на моята страна. Докато се държах здраво за въжето, трябваше постоянно да мисля колко щастлива ще бъде майка ми да ме види отново. Не можеш ли да разбереш?

— Напротив, мога.

— Е, това безумие ли е?

— Не, извинявай. И какво се случи в Кайро?

— На летището всичко стана лесно. Измъкнах се без проблеми от самолета. Отново през ограда от бодлива тел. И на секундата отпраших към къщата на вуйчо ми.

— И?

— Беше заминал. Знаеш ли, той е забъркан в цялата тази политическа история. Така аз влязох в капана. Проклета Махда! Само да я видя още веднъж…

Ролките на магнетофона се въртят безшумно. Шефът пуши лула. Над нас малките пеят в клас: „Кой те създаде, хубава горо, там високо горе…“

— Махда?

— Неговата икономка. Тя ме покани да вляза.

— Ти каза, че вуйчо ти не бил там?

— Тогава още не знаех. Двама египетски полицаи бяха вътре. Много вежливи. Немската полиция телефонирала, че вероятно ще се обърна към вуйчо. Така че ме отведоха.

Той държи и двете си ръце (с малки мръсни нокти) пред лицето, за да не видим, че плаче.

Но се вижда, защото сълзите се стичат изпод дланите му.

Шефът ми казва:

— Самолет на „Луфтханза“ върна обратно Рашид. Във Франкфурт го очакваше немската полиция. — Шефът изважда лулата от устата си. — Рашид има една молба, мисля, че тя може да бъде изпълнена.

— Каква молба?

— Той те обича, Оливер, най-много теб обича и пита дали може известно време да спи в стаята ти. С теб, Ноа и Волфганг. Ще сложим вътре четвърто легло. Аз съм съгласен. Положително Ноа и Волфганг също ще се съгласят.

— Знаеш ли, сънувам такива страшни сънища — казва Рашид и вдига обляното си в сълзи лице. — Искам да спя в твоята стая, ако това не е проблем за теб.

— Никакъв!

— Тогава наистина ще мога… — В следващия миг той вече е скочил, хвърля се на врата ми и ме прегръща. — Няма да е за дълго… Само за няколко дни, докато минат кошмарите…

— Да, да — казвам аз. — Ясно. Разбира се, малчо.

— Благодаря ти, Оливер — казва шефът и изключва магнетофона.

— А сега право във ваната, Рашид! И ти, Оливер, връщай се в клас.

Това и правя. Чак в коридора се сещам за моя побратим Ханзи.

С това стигаме до третото ниво.