Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (41)

17.

— Нали щеше да разказваш смешни истории, Джералдин!

Трябва да се махна! Ако веднага не се махна, трябва да говоря с нея за неща, които нямат нищо общо с любов. Иначе всичко ще започне отначало. Иначе тя ще ни сравнява нас двамата с Гастон и Карла. Иначе…

— Хайде, разкажи нещо смешно, Джералдин!

И тя ми разказва всевъзможни клюки, разказва колко е смешно, когато в неделя всички момичета си правят маски за лицата или когато Чикита пее: „Пигал, Пигал, ти си големият капан на Париж. Пигал, Пигал, там сланинката е толкова вкусна!“ И така бълбука глупавото й дърдорене, а аз почти не слушам, мисля за съвсем друго и казвам накрая:

— Сега вече трябва да тръгваме.

— Да, Оливер, да.

Вървим ръка в ръка (какво да правя — тя просто ме хвана за ръката) през есенната гора до пътепоказателя, където нашите пътеки се разделят, там се целуваме още веднъж и докато се целуваме, си мисля къде ли се е скрил Ханзи сега, зад кой храст, и къде — Валтер, и какво ще стане, ако Ханзи ме издаде.

— Лека нощ, Оливер.

— Лека нощ, Джералдин.

Совите бухат.

— И ти ли си щастлив?

— Да.

— Не е истина. Нали виждам. Знам. Ти мислиш само за жената с гривната.

— Не.

— Напротив. Жената винаги чувства тези неща. Жената винаги знае.

— Нищо подобно.

— Тогава кажи, че си щастлив. Поне мъничко щастлив.

— Аз съм щастлив, Джералдин.

— Недей да се страхуваш. Естествено, ще се разбере, че ходим. Но никой няма да каже на шефа. Дори и Валтер. Защото иначе ще влезе в „затвора“.

— Какъв е този затвор?

— Това ние си го въведохме. Ако някой доносничи, влиза в „затвора“. Никой не говори с него, никой не го забелязва, за никого не съществува, дори и за най-малките. За минути целият интернат ще знае, ако някой е в „затвора“. А това е толкова неприятно, че досега никой не е доносничил. Никой!

— Значи няма от какво да се страхуваме.

— От нищо. Знаеш ли какво, Оливер?

— Какво?

— Преди ти да дойдеш, аз винаги се страхувах. Не от „затвора“. От много по-лоши неща.

— Какви неща?

— Не искам да ти казвам. Но сега вече край — никакъв страх! Нали е хубаво? Нали е чудесно?

— Да — отговарям аз, — чудесно.

— Ти страхуваш ли се, Оливер?

— Хм.

— От какво?

— От много неща, но сега и на мен не ми се говори. — И целувам ръката на Джералдин.

— Ти си моята любов — казва тя. — Моята голяма любов. Моята единствена любов. Ти си любовта на моя живот.

А аз си мисля: „Това е за последен път. Сега вече край. Още не знам как ще ти покажа, че това е краят, но всичко свърши.“ Лъскавата курва се препъва и изчезва в тъмнината. Аз оставам още за миг, защото оттам, където стоя, се вижда вилата на Верена Лорд. Прозорците светят. Завесите са спуснати. Зад една от завесите виждам сенките на мъж и жена. Мъжът е с чаша в ръка. Жената му говори. Той кима. Приближава се към нея.

Много е глупаво да се пише такова нещо, но наистина внезапно усещам, че очите ми се насълзяват.

„Любовта, се казва в проклетата песен, е прекрасна.“ Наистина ли? Не, не е. Хвърлям червената роза на Ханзи колкото се може по-далече, някъде в храстите.