Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (133)

14.

— Извинете, господине, случайно да пътувате към Фридхайм?

— Да.

— Ще бъдете ли така любезен да ме вземете?

Тя трябва доста дълго да е стояла край пътя, защото цялата трепери от студ. Изглежда към петдесетгодишна. Слаба. Лицето й изразява спокойствие, само спокойствие и нищо друго. Носи черно палто и черна филцова шапка.

— Качвайте се.

— Много ви благодаря. Изпуснах влака във Франкфурт, а трябва утре да се прибера. Децата ме чакат…

Измъквам шишето.

— Ще пийнете ли една глътка?

— Всъщност аз не пия…

— В такова време?

— Добре. — Тя отпива една глътка. — О, това направо пари.

— Впрочем аз съм Оливер Мансфелд.

— Аз съм сестра Клаудия.

Снегът ни обгръща като памук. Какво? Сестра Клаудия?

Познато ли ви е усещането: това вече съм го преживял?

От снега ли е? От коняка ли е?

— Сестра Клаудия, зайчето ни избяга! — казвам механично.

Тя явно ще ме помисли за луд.

— Моля?

— Сестра Клаудия от почивния дом на „Човеколюбивото общество“.

— Да — казва тя, — аз съм сестра Клаудия от „Ангел Господен“. Но откъде знаете?

— През есента за първи път минавах с колата покрай вашия дом… Не е ли смешно какво си спомня човек? Тогава децата играеха край една зелена помпа и аз ги чувах да викат: „Сестра Клаудия, зайчето ни избяга!“ Затова знам точно къде да ви закарам.

— Господин Мансфелд, ще ме оставите на кръстовището, там където започва лошият път.

— Ще ви закарам до дома. Казахте, че бързате. Аз разполагам с време.

— Но почивният дом не ви е на път. Не мога да приема!

— Можете.

Сега пътуваме през град в бидермайеров стил. Пазарен площад. Кметство. Занаятчийски работилници. Всички покриви са засипани със сняг. И ето ги отново „Принадлежности за екскурзия“, ето и „Търговия на едро с фризьорски стоки“, „Специализирана пекарна на наследниците на покойния А. Вайерсхофен“. Отново всичко, което виждах толкова често, когато пътувах за Франкфурт при Верена, когато се връщах от нея.

— Кажете, сестра Клаудия, какво представлява това „Човеколюбиво общество“? Кой е „Ангел Господен“?

Гласът й е спокоен и сигурен като на лекар:

— Нашето общество е основано в Швейцария. Преди двадесет и пет години. Вярваме, че е време за големи промени. Вярваме в учението на Спасителя — в духовното, а не в църковния канон.

Затрупан в сняг селски път. Ледени висулки по телеграфните жици Сестра Клаудия говори ревностно:

— Ние искаме да бъдем истински християни, благи и приятелски настроени помежду си, не искаме да оправяме света, а самите себе си. Ако християнството беше искрено, не би имало нито войни, нито комунизъм, нито капитализъм, нито бунтове, нито несправедливост.

Не би имало нищета, ако благата на нашата земя можеха да бъдат справедливо разпределени. Всеки човек очаква от своя живот щастие. Но то може да бъде постигнато само чрез открито приемане на Божия закон властващ във вселената. А този закон гласи обич към ближния, разбирате ли, господин Мансфелд? Обич към ближния! Това се повтаря непрекъснато в Евангелието.

— Никой обаче не го е грижа.

— Именно. Само ние, едно малко стадо. Работим за бедните хора. Правим за тях каквото можем… искам да кажа, че само ги утешаваме с красиви думи. За щастие имаме богати покровители в Америка и Англия, в Италия и Франция. Така получаваме пари. Така хората си помагат помежду си.

— Много малко.

— Все още много малко — казва тя и ми заприличва на пророчица. — Скоро ще е повече! Преди десет години нямахме и сграда, в която да се възстановяват болни деца. Сега имаме тринадесет такива домове в различни страни. Имаме собствен вестник „Вестител на царството на справедливостта“. Ние можем да помагаме на бедните. На малко бедни. На твърде малко бедни. Но ще дойде денят… — Тя ме поглежда. — Да не сте болен?

— Не. Защо?

— Имате ли грижи?

— Да.

— Големи, нали? Мога ли да ви помогна?

— Мисля, че не.

Колата подскача из дупки и канавки, покрай затрупаните със сняг градини, малките дворци, вилите.

— Може би все пак? Не искате ли да ме посетите? Ще ви покажа дома и вие ще споделите това, което ви потиска.

Ревностна богомолка. Фанатичка. Религиозно дружество. Всичко, което не мога да понасям. И въпреки това отговарям:

— Да, сестро Клаудия, с удоволствие ще дойда.

Пристигаме. Тя слиза и ми стиска ръката. След това тръгва надолу към стария чифлик, където е зелената помпа за вода с голяма гугла от сняг, също и табелата, до която бях спрял:

Човеколюбиво общество

„Ангел Господен“

Почивен дом

Сестра Клаудия върви напред, сигурна и убедена в посланието си.

Посягам под седалката за шишето с коняк и вадя запушалката. Сестра Клаудия се обръща още веднъж и маха с ръка. И аз махам с ръка. От общежитието се втурват сюрия малки деца, които прегръщат сестра Клаудия и се гушат в нея, момчета и момичета викат и се смеят.

Натиквам тапата обратно в гърлото на бутилката и бутам шишето обратно под седалката, без да съм пил.