Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (74)

6.

Всъщност как стана — пак имахме история при стария куц доктор Фрай. Той каза:

— Не бих искал някой от вас да си мисли, че говоря празни приказки за Третия райх или че преувеличавам. Затова на петнадесети ще заминем за Дахау и ще посетим концентрационния лагер, който някога се е намирал там. С автобус ще пътуваме до Мюнхен, там ще преспим и на следващия ден продължаваме за Дахау. Съвсем близо е. Концентрационните лагери в повечето случаи са били близо до градовете и селата. Само че хората в селата и градовете не знаели нищо. Какво има, драги Зюдхаус?

Първенецът на класа Фридрих Зюдхаус, чийто баща е стар нацист, а сега главен прокурор, гъгне нещо, а сега става и казва:

— Според мен бивш концентрационен лагер не може да бъде място за екскурзия.

— Няма да е екскурзия, драги Зюдхаус.

— Господин докторе, може ли да ви помоля да не се обръщате към мен винаги с „драги Зюдхаус“? — Лицето на първенеца е зачервено.

— Извинете ме. Нямах лоши намерения. Снощи прочетох във „Валенщайн“^[1]: „При Щралзунд той загуби двадесет и пет хиляди души.“ После не можах да заспя и все мислех върху прочетеното. Какво означава това?! Той загуби. Двадесет и пет хиляди души негови ли бяха? Двадесет и пет хиляди души са двадесет и пет хиляди живота, двадесет и пет хиляди съдби, надежди, страхове, любов, очаквания. Пълководецът Валенщайн не е загубил двадесет и пет хиляди души — двадесет и пет хиляди души са загинали — казва доктор Фрай и куца из класа. — Остават жените им, техните деца, техните майки, техните семейства, техните годеници! Двадесет и пет хиляди — според мен е много. Повечето вероятно не са умрели веднага и са се мъчили дълго. А освен мъртвите, сигурно е, са останали безброй осакатени, едноръки, еднокраки, еднооки. Това го няма в книгите по история или при Шилер. Това го няма никъде. Никъде не се казва и как е изглеждал концентрационният лагер Дахау и как изглежда днес. Трябва да свикнете, че имам собствен метод на преподаване на история. Който не иска да дойде, не е длъжен. Само да вдигне ръка.

Аз се обръщам. Ноа вдига ръка. Никой друг. Дори Зюдхаус.

Той си сяда „сплескан“, както казва Ханзи. Лицето му пламти. От яд. Ясно, с баща стар нацист и на мен лицето ми сега щеше да пламне. Всъщност този Зюдхаус е достоен за съжаление. Човек е продукт на възпитанието си.

— Вие не искате да дойдете с нас, Голдмунд?

— Не, моля за разрешение да остана тук.

Доктор Фрай гледа дълго Ноа, чиито родители са изгорени в газовите камери на Аушвиц. Ноа спокойно посреща погледа му.

— Разбирам ви, Голдмунд — казва накрая доктор Фрай.

— Знаех, че ще ме разберете, господин докторе — отговаря Ноа.

Доктор Фрай се обръща към другите:

— Значи така. Голдмунд остава тук. Ние тръгваме на петнадесети в девет часа сутринта.

В този миг Волфганг започва да ръкопляска. Волфганг, синът на военнопрестъпника.

— Какво ви става, Хартунг?

— Страхотен сте, господин докторе!

— Забранявам всякакви изрази на симпатия — отговаря доктор Фрай.