Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (152)

6.

— Това е Чечина. Пленително място. Вие сте уморен, господин Мансфелд! Да спра ли? Ще стигнем навреме за вашия кораб, не се страхувайте. Може би искате да се разтъпчете?

Къде съм? Коя е жената до мен? Каква е тази кола?

— Бледен сте. Не ви ли е добре?

— Аз… Малко ми се вие свят.

— Тогава ще спра. Познавам местността много добре. Надясно пред нас малка уличка води до един голям площад непосредствено до водата.

Ето го и площада. Гигантски. Безлюден. Слънцето го препича, гори в избелелите фасади на грозните запуснати къщи, от чиито прозорци виси пране. Разтъпкваме се малко. Изведнъж изпитвам такъв ужасен страх, както никога в живота си. Имам чувството, че ще умра тук и веднага. На този празен гигантски площад в Чечина.

Препъвам се. Трябва да се върна в колата. Не искам да умра. Не тук до водата в тази ужасна, изгорена от слънцето пустош. Мисис Дърам ми поднася плоско шише. Аз го изпивам наполовина.

— Скоч — казва тя, — винаги си нося. Е, как е сега?

— Всичко отново е наред. Благодаря ви. Хиляди благодарности.

— Няма нищо по-добро от скоча, винаги съм го казвала.