Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (166)

1.

Гола, съвсем гола, тя тича срещу мен по белия пясъчен бряг. Ръцете й са разтворени, смее се. Гърдите й се повдигат и спускат, косите й блестят на светлината на южната луна. Тук е заливът, тук са пиниите и маслинените дървета, празните сламени колиби, тук е морето. Тук е небето с неговите звезди, тук е мистралът, топъл и нежен, тук е прибоят, тих и нежен.

Тук е всичко, което от много време си представях. И отново чувството, че вече съм го преживял.

И аз съм гол. Пясъкът е мокър и топъл. Приближаваме се. Прегръщаме се. Тук няма жива душа, никой, който да ни види, ние сме съвсем сами в залива на Ла Биодола.

Целувам лицето на Верена, шията, гърдите. Кожата й е солена. Излизаме от водата. Минава девет. Една вълна залива краката ни. Падаме в морето. Падаме леко и бавно като в забавен кадър върху топлия мокър пясък. Лежа върху Верена. Още сме вкопчени един в друг. Отдръпващата се вълна ни залива. След нея идва следващата. Третата. Оставяме морската вода да ни залива и усещаме как под нас пясъкът поддава, как водата ни отнася и потъваме все по-дълбоко, все по-дълбоко.

Потъвам в нея, вълните ни заливат. Ние се любим мълчаливо, в немирна целувка. Свидетели са само луната, звездите и черните дървета по хълмовете около залива.

Аз все още не съм изтрезнял.

Всичко това някога съм го виждал, някога съм го сънувал.