Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (65)

20.

— Да не се заблуждаваме, скъпи Енрико. Времето на голямото, на златното икономическо чудо мина — казва Манфред Лорд и взима още две рачешки щипки от сребърната чиния, която Лео (той сервира с бели ръкавици) държи пред него. — Благодаря. Един мой приятел — непременно си вземете още майонеза, скъпи Оливер, тя наистина е изключителна, нашата готвачка не пада по-долу от главния готвач на хотел „Франкфуртерхоф“, — та този приятел вчера каза нещо, което много ми хареса… Не те ли интересува, мила?

— Ама, разбира се, Манфред! — Верена седи до мен. Свещници с много свещи горят, никаква електрическа светлина. Докато говори, тя притиска обувката ми под масата здраво с малката си обувка. — Защо да не ме интересува?

— Останах с такова впечатление, извинявай. Та той каза и се сещам от думата „златно“: „Времето, когато все трябваше да си подстригваме златните къдри, защото много бързо растяха, вече свърши. Сега най-добре да внимаваме да не оплешивеем!“

Енрико се смее, Верена се смее, аз се смея. Господин Лорд се смее. Многото свещи в сребърните свещници трептят. Раците са изключителни. И малката обувка на Верена е между моите две обувки и аз непрекъснато я притискам много нежно. Господин Лео ми сервира още раци и се усмихва по такъв начин, че си спомням за детската песенчица, която чух, когато ходих при Верена в клиниката: „Кажи, кое може да е човечето, което стои само в гората, с пурпурното палтенце?…“ Кажи, кой може да е Лео? Разбира се, довереникът на господин Лорд. Какво ги свързва двамата? Какво знае Лео за него? Сега обслужва Енрико. Онзи морно отказва. Нямал апетит.

Обувката на Верена натиска моята непрекъснато. Първоначално помислих да не са морзови знаци, но не са. Тя просто ми натиска обувката. При ставането трябва много бързо да се избърша в крачола, за да не се види следата. Често ли го прави? Изглежда, често, защото демонстрира страхотно умение. Колкото и страстно да притиска обувката ми — лицето й е съвсем безизразно. Солидната домакиня. Съпругата на милионера. Дамата. Ако сега се изправя и дръпна главата й за черната коса назад и целуна голямата й пухкава уста…

Да не мисля за това. И да не я гледам. Знам защо. Заради мъжа й. Защото този Манфред Лорд е личност. Това напълно ме обърка. Мислех си, че ще е една от тези леденостудени акули, които винаги се появяваха на тайните сбирки на баща ми. Но не, Манфред Лорд е джентълмен, аристократ, парите на семейството сигурно са от няколко поколения — не като в моето семейство от десет години. Знам, че Верена добре познава този Манфред Лорд. Но да познаваш човек не значи да го обичаш…

След раците има „кордон бльо“, с пържени картофи и зелена салата. Пием шампанско. Година 1929. За златните коси и за плешивите глави. След това круши „Елен“. Мока. Френски коняк. И отново сме в салона пред камината.

Единственият, който непрекъснато говори и очевидно се чувства екстра, е Манфред Лорд. Останалите едва говорим. Верена и аз поне ядохме. На Сабатини и това му се опря. Той гледа мрачно. При разсъжденията на деловия си партньор слуша напрегнато. И господин Лорд излага доста неща. Говори, естествено, за пари. Казва много умни неща. Някои от тях разбирам. Във всеки случай изводът е: Чудото свърши. Ерхард^[1] успя да го създаде, индустрията, правителството и профсъюзите ще го довършат. Сега всеки трябва да определи къде му е мястото.

Такива неща казва господин Лорд; в камината цепениците пращят, старите картини и гигантският гоблен просветват матово, конякът („Наполеон“ 1911), сребърните свещници, бижутата на Верена, огромните килими, махагоновата облицовка — всички нека чуят, стига да искат да слушат. Вероятно той има право, господин Манфред Лорд, за това, което казва. Само че дори да е прав, хората, които нямат такъв „Наполеон“, сребърни свещници, бижута, килими и вили, по-скоро ще почувстват края на чудото, отколкото той и подобните му.

Тази мисъл така ме обезпокоява, че ставам, за да изчезна за малко от сцената.

Верена иска да ми покаже къде е тоалетната, но нейният усмихнат мъж вече се е надигнал (какво знае той, какво чувства, какво предусеща?) и ме придружава през вестибюла до нужната врата.

В тоалетната изваждам от джоба си малкото пакетче, което Евелин държеше, когато се появи, за да ни каже лека нощ. Парче марципан. От този, който й подарих.

На хартийката, с която е увито, с криви неравни букви (Верена ми беше казала, че Евелин вече може да пише) е написала:

Мили чичо Мансфелд!

И ти обичаш марципан. Моля те.

Направи това, което каза. Помогни на мама и на мен. Много е неотложно. Моля те. Твоя Евелин.