Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (37)

13.

Триста деца вечерят. Трапезарията е в приземния етаж на главната сграда. Много дълги маси. Храним се на две смени по сто и петдесет, защото столовата не побира повече.

Масите са сервирани с вкус и възпитатели и учители внимават никой да не яде като прасе. Обикновено шефът сяда и се храни заедно с нас. Както чувам, миналата година е оставил момчетата и момичетата да се хранят заедно, за да се стегнат и да внимават в добрите маниери, предполагам. Обаче резултатът бил нулев. Тази година шефът опитва друга система. Всички момичета са вляво, всички ние — вдясно.

Нямате представа колко много служители има в такъв интернат. Готвачки. Сервитьорки (защото ни се сервира), миячки на чинии, помощен персонал в кухнята. Храна за триста деца! Три пъти дневно! Шефът ми каза, когато ми посочи моето място:

— Все повече се отчайвам, Оливер.

— Защо?

— Не се намира вече персонал. Всички бягат оттук. Долу, в Росбах, има казарма. Тя ми отнема хората. Колкото и да плащам — Бундесверът винаги плаща повече. Пък и момичетата си падат по онези момчета долу. Ако продължава така, скоро сами ще си белите картофите, ще миете и ще сервирате.

Тази вечер се случи историята с Ханзи и Рашид, малкия принц. Тук малки и големи момчета седят заедно. На моята маса сме с Ноа и Волфганг и още няколко големи момчета, един стол е свободен. Нямам никаква вина! Столът е до мен. Разбира се, Ханзи се насочва веднага към нас и иска да седне, но шефът казва:

— Не, Ханзи, ти си при нас по-отдавна и си приятел с малките момчета. Седни там отсреща. Тъкмо ще зарадваш Али.

— Плюя на Али — зъби се Ханзи.

— Не те чух — казва шефът. — Но следващия път ще те чуя, Ханзи, разбрано?

Малкият гърбушко кима и ме поглежда с пламнали очи.

— На този стол ще седне Рашид — продължава шефът. — Господин Хертерих ми каза, че той самият го е поискал. Защото Оливер май е направил нещо за него. Така ли е?

— Нямам представа — отговарям и поглеждам към малкия принц, който така се е издокарал, като че ли отива на правителствен прием.

— Не съм издайник — казва принцът на английски.

— И аз не искам да си издайник — отвръща шефът. — Господин Хертерих ми разказа. От ваша страна, Ханзи и Али, си е било направо свинщина. Заповядай, Рашид, седни…

— Много благодаря — казва принцът и сяда между Ноа и мен.

— … а ти върви отсреща на масата на Али — допълва шефът и отпраща Ханзи.

Ханзи се оттегля. Пътьом измърморва към мен:

— След вечеря ще трябва да поговорим.

Направо като в тъпа кримка! Но стомахът ми се обръща…

До чинията ми лежи червена роза. Волфганг и Ноа бяха разменили вече всички възможни шеги по въпроса още преди да седне Рашид. Тя много ги забавляваше, тази роза.

— Оставете Оливер на мира — казва принцът.

— Не говорим нищо лошо — реагира Ноа. — Любовта, любовта е небесна сила.

— Нямам представа откъде се е появило това цвете — казвам вяло.

На което Ноа и Волфганг се споглеждат и след това поглеждат към Джералдин отсреща. Тя се изчервява като рак.

Какво съм виновен?

Ще гледам след вечеря с Рашид, Ноа и Волфганг да тръгнем заедно към „Квеленхоф“. Глупаво е, но започвам да изпитвам страх от тази Джералдин — тя не е в ред, способна е на всичко. Сега пак ми се усмихва с безумната си нимфоманска усмивка и всички я виждат…

Само без скандали. Вземам розата, помирисвам я и й връщам усмивката. След което тя се навежда над чинията си и яде, а за мен настъпва малко отдих. Все повече си мисля колко мръсен щеше да е животът, ако я нямаше Верена. Верена, която ще видя отново в четвъртък.

Сервитьорките щъкат напред-назад и разнасят таблите, а ние се държим съвсем изискано и щом погледна към Джералдин, срещам погледа й, и затова избягвам да поглеждам, но не демонстративно, защото не искам да си създам врагове; не знам какво знае Ханзи, който седи наблизо с Джузепе и Али и с няколко големи момчета и така ме гледа, че би трябвало да падна мъртъв на място, ако погледите убиваха и прочее.

Сега ни носят чинии с по три репички и четири различни вида сирене. На масата започва оживена размяна.

— Дай ми твоя ементал и ще ти дам жерве.

— Искам горгонзолата. Ще ти дам ементал.

И тъй нататък. Явно е нещо обичайно.

— Нали обичаш камамбер? — обръща се Ноа към Волфганг, дава му своето парче, Волфганг кима и отстъпва парчето харцер ролер.

— Най обичам харцер — обяснява Ноа.

Джералдин пак ме поглежда. Тя сияе.

Виждам как Волфганг си оставя салфетката и излиза от столовата. Виждам как малкият гърбав Ханзи ме гледа. Виждам как Джералдин ме гледа. Едва си преглъщам сиренето.