Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (140)

21.

Четвъртък, 9 февруари. Отново се срещам с Верена в „нашето“ кафене на Зандвег. Господин Франц донася шишето с коняк и пие една чаша за наше здраве. Мира, котката с цвят на кехлибар, се разхожда из полутъмното помещение, а играчите на шах в свой си ъгъл спорят и кибикът дава съвети. Същите шахматисти, същият кибик…

През тези дни Верена се промени. Това не е внушение на влюбения, наистина е така. Тя стана по-тиха, по-спокойна. Лицето й се промени. Все имам чувството, че то сияе отвътре. Голямата тъга отчасти се стопи в очите й.

Тя носи добри новини: в близките седмици мъжът й ще замине, тогава отново ще мога някоя нощ да отида при нея. Радваме се като деца. Като двама влюбени, които никога не са се прегръщали.

И аз нося добри новини: от известно време съм най-добрият ученик в осми клас. Всъщност това не е голямо постижение. На двадесет и една — в осми клас! Но учителите ми са потресени. Не могат да повярват, че вече не си пилея времето, не им преча и не ги дразня с нахални отговори, че пиша все по-добри контролни.

— Най-сетне ви просветна — каза доктор Хаберле (който си позволи да си купи нов костюм и вече не вони толкова на пот. Трябва да е било някакво коледно охарчване).

— Зад това естествено стои жена — прецени Ноа.

Гадно е, че той винаги веднага всичко разбира. Гадно е, защото го казва на Чикита, а тя го казва на всички останали момичета и сега всички са ме зяпнали и искат да разберат коя е тази жена…

Верена крои планове. Верена е реалистка. Нищо чудно — тя познава глада. Дали наистина ще можем да живеем с моята заплата.

С нея си създадохме навик да пием малко повече. Искаме да държим нещата в определени граници и взаимно често се предупреждаваме, но когато сме заедно — пием. Защото сме така сантиментални, защото времето е кратко, защото конякът дава толкова спокойствие и топлина, сигурност и мир. Господин Франц беше купил няколко бутилки „Курвоазие“.

— Тази година зимата е много мека — казва Верена. — Мисля, че с Евелин ще можем още в средата или най-късно в края на март да се преселим отново при теб в Таунус. И си мисля още нещо — мъжът ми притежава една къща на остров Елба…

— Да.

— Откъде знаеш?

— Тогава, през първата ни нощ, ти спомена в полусън.

— За какво?

— За кървавочервени платна, когато слънцето залязва, за един град, който се казва Портоферайо или нещо подобно, за зелени вълни, в които искаш да ме прегръщаш.

— Всичко това съм го казала?

— Да.

— Трябва да съм била много пияна.

— Съвсем не. Само много уморена. Аз също. Обаче си спомням.

— Знаеш ли, Портоферайо е главният град на Елба. Ти не си бил никога там, нали?

— Не.

— Всяка година ходим. Изпращаме шофьора с колата до Флоренция, а ние взимаме спален вагон. След това пътуваме с колата. Пиза. Ливорно. Пиомбино.

— Аз никога не съм бил в Италия.

— Пиомбино е на морето. Там човек може да си качи колата на ферибот и след деветдесет минути е в Портоферайо. Така можеш да дойдеш и ти.

„Ако все още имам кола през лятото“, мисля си аз.

След това трепвам:

— Ти смяташ да дойда на Елба?

— Да. Евелин има италианска гувернантка и по цял ден е с нея на морето. Мъжът ми все трябва да е в Милано, Генуа или Рим. Аз почти през цялото време съм сама. Би било истински рай…

— Къщата ви в Портоферайо ли е?

— На десет километра от града. В един от най-красивите заливи. Казва се Ла Биодола. Гледай! — Верена ми показва цветни снимки. Виждам тъмносиньо небе и тъмносиньо море, пясъчен бряг, палми, пинии, маслинови дръвчета. Виждам къща, построена почти изцяло от стъкло, на една скала над прибоя. Стълба води надолу към брега. — Ето я — казва Верена. — Когато мъжът ми заминава, ти ще можеш да идваш при мен. Той е толкова зает, дори и в тази къща има факс. И яхтата е с радиовръзка.

— Имате яхта?

— Малка. — Тя ми показва друга снимка. На нея виждам голяма модерна яхта. На предната част пише ВЕРЕНА. — Имаме и моторница. Мога да обикалям целия остров, навсякъде, и да идвам при теб.

— А той?

— Казах ти вече, той все работи. Или е изтощен и се излежава по цял ден в гората от пинии. След това отново работи като смахнат със секретарката си, с факса си. Пари! Пари! Това ти е познато от баща ти.

— Да.

— Би ли могъл да дойдеш на Елба? Или трябва през ваканцията да се върнеш у дома?

— Ще дойда, ще дойда. Но къде ще живея?

— В Портоферайо, в хотел „Дарзена“. В Марчана Марина. В Порто Азуро. Където пожелаеш. С моторницата мога навсякъде да те посещавам. И когато той замине, ти ще дойдеш.

— А шофьорът? А секретарката? А гувернантката?

— Всичките живеят другаде. В Портоферайо, в едно малко селце при Ла Биодола, дори и в Каполиверо.

Тя ми разказва още толкова много за Елба, че вече сякаш съм живял там с години.

— Знаеш ли италиански?

— Не.

— Няма значение. Ще те науча. Само ела. Аз ще ти намеря стая. Така през тези седмици няма да се разделяме. След ваканцията Евелин тръгва на училище. После ще си вземеш матурата и тогава ще бъдем винаги заедно, завинаги. — Тя вдига чашата си. — Да пием за хубавото прекарване на Елба. И след това.

Ние пием.

— Сега имаме цел — казва Верена, — сега знаем, че не всичко е безсмислено и безнадеждно. Сега знаем, че скоро ще бъдем заедно — без страх.

Няма да има нужда да се крием. И Евелин ще е щастлива.

Аз наливам отново.

— За сбъдване на всичките ни желания!

Пия за всички желания, които са желания и на Верена. И за още едно, което е само мое — да не ме сполети нещастие с Джералдин.

Верена не знае какво се е случило. Не знае и че на същия този 9 февруари Джералдин се връща в интерната.

Аз ненапразно си отбелязах този ден…