Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (2)

1.

Ако не беше тъжно, можеше да е смешно.

Всеки път, когато се връщам в Германия, се разиграва един и същ театър. Това продължава седем години. Време е вече господата да разберат, че моят проклет баща е този, който фигурира в техните документи за издирване като човек, който трябва веднага да бъде задържан. Той — не аз.

Като помисли човек колко пъти през тези седем години съм летял насам и натам между Люксембург и Германия. Но не. Нищо не може да се направи, винаги е едно и също, както и на този 4 септември 1960 година, както винаги е било и винаги ще бъде. Докато всичко се забрави и на моя старец отново му бъде разрешено да се върне в страната. Луда работа, такава свинщина един ден загубва давност и след това никой нищо не може да му направи. Значи какво? Убийство по невнимание след пет години губи давност. Хубави закони имаме.

И така, винаги едно и също. Само на летището този път нямаше нужда да кръжим толкова продължително, както става обикновено. Две машини кацнаха преди нас. Теди непрекъснато въртеше леви завои. Теди Бенке — пилотът на моя старец. По време на войната е пилотирал бомбардировач. Сега лети с една „Чесна“ и една „Бийч Бонанза“. Господин баща ми се беше снабдил с два самолета, след като вече не можеше да идва в Германия. Чудесни машинки. Въпреки всичко да му се доповръща на човек. От двете страни на корпуса на бонанзата моят старец нареди да напишат с гигантски букви: Мансфелд. Червено на сребърен фон.

Това е типично за него. Парвеню. В сравнение с него Теди направо си е от висшата английска аристокрация.

Но Теди не знае нищо друго, освен да играе голф и тенис и да лети. От голф и тенис не може да се живее. Следователно трябва да лети. През войната го е правил за отечеството, сега го прави за един мръсен спекулант. Сигурно е тъпо човек да не умее друго, освен да лети. Не мисля, че на Теди му беше приятно да работи за моя старец. Винаги с каменно лице като на покерджия, той не го изразяваше, но понякога се забелязваше.

Ние кацаме, той спира машината пред сградата на летището.

— Ако нямате нищо против, господин Оливер, бих желал веднага да отлетя обратно.

— Искате да кажете, че не желаете да дойдете с мен до паспортния контрол и да ви проверя.

— Не съм казал такова нещо, господин Оливер.

— Но си го помислихте. Вярвате ли, че бих влязъл вътре, ако не се налагаше?

Той ме погледна с израза си на стар покерджия и не каза нищо.

— That’s life^[1] — казвам аз, взимам голямата си кафява пътническа чанта и слизам от машината.

Той скача след мен и мънка неясно:

— Трябва да отида до службата по сигурността на полетите.

— Farewell, my friend^[2] — казах аз. Тази мания с английските изрази придобих в последния си интернат. Надявам се, че скоро ще изчезне. Интересно каква е манията в Таунус. Винаги има. Не е нещо тревожно. Отминава.

— Не ми се сърдите, че не ви придружавам и не чакам, докато потеглите?

— В никакъв случай. Поздравете майка ми.

— Разбира се, господин Оливер, ще посетя уважаемата госпожа утре сутринта в санаториума, обещавам ви.

— Занесете й цветя — казвам аз и давам на Теди пари. — Червени рози. Предайте й, че ще се стегна. От този интернат няма да ме изхвърлят. Така поне се успокоява. — Никакъв отговор, затова го питам: — Какво става бе, приятел?

— Всичко това е много неприятно за мен, господин Оливер.

— Ах, скъпи Теди! Мислите ли, че за мен е удоволствие? Вие поне не сте му син! Можете да напуснете! За вас е лесно. Този проклет помияр!

— Не бива да говорите така за баща си.

— Баща! Мен ако питате, спокойно може да пукне, този мой старец — казвам аз. — А също и милата леля Лизи. Ще бъде истински празник за мен. Добре — подавам му ръка — до скоро.

— Бог да ви пази! — казва тихо той.

— Кой?

— Бог. — (Теди е религиозен.)

— И какво трябва да прави?

— Той трябва да ви пази.

— Така ли — казвам аз. — Да, разбира се, това трябва да прави. И вас трябва да ви пази, и бонанзата също. И чесната. Той трябва всичко да пази. Все пак пази и такава свиня като баща ми. И за него е отговорен, нали? Довиждане, Теди.

— Останете със здраве, господин Оливер — казва той и накуцвайки, се запътва към една врата, на която пише „Контрол на полетите“. Парче снаряд на противовъздушната отбрана го е улучило в коляното съвсем накрая, през 1945-а. Затова куца. И затова сигурно е станал набожен. Добро момче е този Теди. Какво ли си мисли за нашето семейство? Мога да си представя. Вероятно същото, каквото и аз.

Взимам чантата си и потеглям към паспортния контрол. Днес имат доста работа. Винаги е така в неделя. Отсреща пред ресторанта хората седят на открито, пият кафе и гледат как отлитат и кацат боингите и каравелите. Денят е хубав. Синьо небе, топло. И тези сребърни нишки във въздуха — циганско лято. Мирише на печени картофи. В полето край пистите пасе стадо овце.

— Паспорта ви, ако обичате.

Подавам го на чиновника зад плота. Той го разтваря и лицето му веднага добива обичайния вид, като на всички досега. Някои си подсвиркват, докато четат името ми. Или си тананикат. Но лицата им са винаги еднакви. Пак е някакъв нов чиновник, когото не съм виждал досега. Не познавам и онзи, дето се е подпрял на преградата: да не би случайно да избягам.

Аз съм с фланелен панталон, бяла риза, вратовръзка и с блейзър. Без копчета на ръкавелите. Леки обувки. Винаги се обличам така, когато идвам в Германия. За по-бързо събличане.

— Името ви?

Мога ли сега например да кажа: „Това го има в паспорта, който държите в ръцете си, защо ме питате?“ Не казвам нищо, защото отдавна знам, че няма никакъв смисъл. Ако го кажеш, ще те държат половин час в транзитното помещение, ще се правят, че телефонират, и всичко ще продължи пет пъти по-дълго. Преди седем години го казвах. Тогава бях на четиринадесет и още не ги разбирах тези работи. Междувременно поумнях. Обстоятелствата го наложиха.

Отговарям с любезна усмивка:

— Казвам се Оливер Мансфелд. Но аз съм синът, не бащата.

Онзи зад преградата не слуша, не издава никакъв звук, навежда се и търси нещо.

— Вляво най-горе — казвам аз.

— Кое?

— Книгата за издирваните. Ако е последното издание, на страница 134, долу, предпоследния ред. Там пише за него.

— За кого?

— За този, дето ме е създал.

И наистина той извади книгата за издирване от горе, ляво, и послушно прелисти на страница 134. При това си наплюнчи пръста. После го прокара през цялата страница надолу, макар да му бях казал, че баща ми е в края на листа, и там го намери най-сетне и зачете, каквото имаше да се чете, движейки безшумно устни.

Другият, който ми препречваше пътя, попита:

— Откъде идвате?

През последните години бях научил много нещо и затова не казах: „Знаете го не по-зле от мен, от контролната кула са ви съобщили още докато кацахме.“ Вместо това отговорих кротко:

— От Люксембург. Както винаги.

— Какво значи „както винаги“?

— Значи, че винаги идвам от Люксембург.

— Неговото семейство живее в Люксембург — каза онзи зад плота и затвори книгата за издирване. — Тук е написано.

И всичко продължи по обичайния начин, може би този път малко по-обстоятелствено, защото двамата точно в момента нямаха друга работа.

— Къде отивате сега?

— Горе, в Таунус. Утре започвам училище.

— В кой клас сте?

— В осми.

— На двадесет и една години?

— Да.

— Тогава три пъти сте повтаряли класа? Хитрец, а?

Винаги вежлив, винаги усмихнат.

— Да. Аз съм много слаб ученик. Математиката и физиката направо не ги разбирам. Идиот съм. Обаче баща ми настоява да си взема матурата. — Че държи на това, е вярно. Че съм идиот, не е вярно. Разбирам физика и математика. Три пъти повтарях класа, за да дразня моя старец. И се справих. Седмици бесня. За мен това бяха най-щастливите седмици през последните седем години. И на матурата ще се проваля. And how^[3]! Време е да си доставя отново няколко приятни часа.

— Това ли е всичкият ви багаж?

— Да.

— Какво съдържа?

— Книги. Грамофонни плочи. Тоалетни принадлежности.

— Само това? А другите неща?

— Оставих ги във Франкфурт. При един приятел. Той ги е изпратил в интерната.

Острият пронизителен вой отвън става все по-силен. След това височината на звука пада, чуваме свистене. Мога да видя кацналия самолет през отворената врата.

— „Луфтханза“ от Лондон — казва онзи зад преградата. Слава богу, плетенето ще престане, сега ще му се отвори работа. Дава знак на колегата си.

— Идвам — казвам аз.

— Къде? — пита колегата.

— Какво смятахте да кажете преди малко? — обръщам се към колегата.

— Трябва да ви помоля да ме последвате до митницата.

— Представяте ли си — казвам аз, — познах.

— Не нахалствайте, млади човече.

Трябва да си държа устата затворена!

До машината на „Луфтханза“ са докарали стълбичката, вратата на кабината е отворена и първите пътници напускат самолета. Едно момче, приблизително на моята възраст, едно по-малко момиче, един мъж, обгърнал с ръка раменете на жена. Всички се усмихват. Фотографират ги. Всички те си принадлежат. Щастливо семейство. И такива неща се случват! А моят старец е лайнар.

Свършено. Край.

Няма да му мисля.

Само това оставаше — да се разцивря.

Преди години понякога ми се случваше — тук, навън, при контролата, когато виждах такива щастливи семейства. Баща, майка, деца. Наистина циврех.