Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (89)

21.

Притежавам едно качество, за което много хора са ми завиждали. Ако знам, че трябва да се събудя по определено време, го правя точно на минутата — независимо колко съм уморен.

Спя гол, оставил само ръчния си часовник. Още по време на партито обмислих, че прислугата започва работа около шест, най-късно шест и половина. Значи трябва да напусна преди шест.

И наистина, въпреки че бях заспал в ръцете на Верена като мъртъв, се събудих точно в пет и тридесет и една. Навън се развиделява. Виждам как през процепите на кепенците прониква бледата светлина на новия ден.

Верена диша спокойно и дълбоко. Аз размислям дали да я събудя, за да мога да изляза от къщата, но се сещам, че спалнята е разположена на партера.

Внимателно се освобождавам от ръцете й.

Тя въздиша дълбоко в съня си и я чувам да казва:

— Отново млада…

Обръща се на другата страна, свива се като малко дете и си слага ръката пред лицето.

Отивам на пръсти в банята и се измивам със студена вода. Обличам се бързо. Завързвам обувките една за друга с връзките и ги премятам през врата си.

За момент се спирам пред леглото на Верена. Бих искал да я целуна съвсем нежно, но ръката й покрива лицето, а не искам да я събудя. Безшумно отивам до прозореца, предпазливо отварям един от кепенците. Навън е почти светло. Птички цвърчат по голите клони на дърветата. От перваза скачам върху есенната пожълтяла трева.

Изчаквам. Нищо не помръдва.

Вляво оградата е най-близо. Приведен тичам през тревата. Набирам се нагоре, целият мокър от росата по металните пръти, на един от тях си порязвам дясната ръка.

За секунда залитам и се страхувам, че ще падна. Спускам се на земята откъм улицата. Стотина метра тичам по чорапи, после спирам. Обувам се.

Само да не мине някой полицай.

Никой не минава. Слизам надолу по алеята към гаража.

Монтьорът от нощната смяна изглежда блед, недоспал. Когато се поглеждам в огледалото за обратно виждане, установявам, че и аз изглеждам точно така.

Имам много време, затова карам бавно, на магистралата също.

Колко бързо карах по същия този път в деня, в който се запознах с Верена! Оттогава са минали само няколко седмици — и целият ми живот се промени.

Заради Верена.

Исках да бъда изключен от интерната на доктор Флориан, за да дразня баща си. Сега вече не искам. Исках да бъда лош, мързелив, нахален ученик, както досега. Сега вече не искам.

Сега искам следващата година да си взема матурата и след това да постъпя в завода на баща ми. Ще печеля пари. Ще ходя на вечерни курсове. Баща ми ще има грижата да получавам по-висока заплата от другите. Ако не, ще го заплаша, че ще отида при конкуренцията. Това ще е добре дошло за тях. Синът на Мансфелд напуска баща си! При конкуренцията положително ще получавам повече.

Тогава Верена ще може да се разведе.

Бижута, дрехи, кожи си има. Жилище ще намерим…

Евелин ще тръгне на училище другата есен. То е безплатно. И ако тогава аз…

За малко не попаднах в канавката. Трябва да гледам пътя, да внимавам. Не бива да сънувам.

Да сънувам! Велики боже, колко съм уморен! И сега на училище! Пътувам с открит гюрук, за да се ободря. Студеният утринен вятър духа в косите ми.

Верена. Тя спи. Дали и тя сънува? Нас?

Пътят върви стръмно нагоре. Почти няма движение. От време на време срещам някой тежкотоварен камион. Гората се е променила. Няма ги вече златните и червените, кафявите и жълтите листа. Черни и бляскави от влагата се простират клоните.

Идва зима.

Дали Верена ще ми се обади?

Сега трябва да намерим някой хотел. Сега трябва да намерим някое барче. Сега вече всичко е различно.

Съвсем различно.

Сега вече не мога да живея без нея.

Тя може ли да живее без мен?

Мисля, че не.

Всичко е съвсем различно. След една-единствена нощ.

Отклонение Горен Росбах (Пфафенвисбах) Фридхайм.

„Специализирана пекарна на наследниците на покойния А. Вайерсхофен“

Отново всичко онова, което видях тогава с нея в онзи неделен следобед. И ето пак минава една монахиня с колосано боне, с молитвеник в ръце.

Още имам време.

Пътувам, замаян и сантиментален, нагоре по лошия път към лятната вила на Верена.

Тук всичко спи или къщите и малките дворци вече са напуснати от обитателите си. Виждам спуснати щори, залостени кепенци на прозорците.

И вилата на Манфред Лорд е напусната. Дали господин Лео спи спокойно?

Намирам място, където да обърна, и потеглям обратно. Камъни. Дупки. 20 км. Отново табелата встрани от пътя, която още тогава видях:

Човеколюбиво общество

„Ангел Господен“

Почивен дом

Ето пътеката, която води надолу до боядисания в бяло стар чифлик. Ето я зелената водна помпа. Няколко кокошки кудкудякат. Но и тук не виждам хора, и тук денят още не е започнал.

Човеколюбиво общество. Ангел Господен. Почивен дом.

Къща. Думи. Думи като Елба, като Портоферайо.

Не познавам Елба. Не познавам това човеколюбиво общество.

Ще ги опозная. И Верена ще бъде с мен.

Още много неща има да стават.

Тук, на Елба и другаде.

Заедно ще ги преживеем. Винаги заедно.

Доброто. Лошото. Всичко.