Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (209)

14.

Междувременно помощник-инспектор Маркус разпита прислужника Лео и семейството градинари. И тримата твърдяха едно и също — че Манфред Лорд е напуснал вилата си за известно време следобеда на 7 януари, но се е върнал най-малко един час, преди да започне големия снеговалеж — около половин час след прибирането на жена си.

Маркус взима отпечатъци от пръстите на двойката градинари, на прислужника Лео, на Манфред и Верена Лорд и на тяхната дъщеря Евелин.

Няколко часа по-късно той е в състояние да докладва на шефа си.

— В колата има отпечатъци и от госпожа Лорд, и от малката, господин инспектор. Отпечатъци от господин Лорд не можах да намеря.

— А другите отпечатъци?

— На различни хора. Вероятно на служители на „Копер и Сие“, По радиостанцията наредих всички да бъдат проверени. Но не очаквам никакви сензации.

— Ти какво смяташ, Маркус?

— Че младежът се е обесил. Професор Мокри изцяло подкрепя доктор Петер. Оливер Мансфелд е бил пребит, довлякъл се е до колата, за да замине някъде — и след това явно си изпуска нервите, връща се и се обесва.

— А какво ще кажеш за вестника, който намерихме в кулата?

— Може би е подсъзнателна реакция.

— Тоест?

— Тук наблизо има един почивен дом на някаква секта. Сутринта изпратих Валнер там. Той разговарял с някоя си сестра Клаудия. Тя си спомнила за Оливер Мансфелд и разказала, че той сам, а понякога и с госпожа Лорд, ги посещавал. Те често му давали от техните вестници „Вестител на царството на справедливостта“. — Маркус се засмива. — Там е отпечатано: „Издател: Ангел Господен, Франкфурт на Майн.“

— Не се смей.

— Засмях се само на това, че ангелът на Господа е избрал за място на издаването точно Франкфурт на Майн. От разговор с „Копер и Сие“ установихме, че в жабката на ягуара, който толкова време е бил при тях, е имало вестник — дали е точно този, естествено те вече не помнят. Младежът трябва да е взел вестника със себе си на връщане в кулата.

— Защо?

— Отчаяните действия не може да се тълкуват с ума и логиката. Може да е било…

Лазарус, който стои мълчаливо, се изчерви.

— Било е какво?

— Един вид опора, последна утеха, знам ли и аз, господа.

Главният инспектор Харденберг взема намерения в кулата вестник, който сега лежи пред него в билярдната на хотел „Амбасадор“. Той го разглежда замислен. Вестникът е стар, мокър и мръсен. На първа страница има текст със заглавие:

ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ: НО ПО-ГОЛЯМА ОТ ТЯХ Е ЛЮБОВТА^[1]

— Май имате право — казва Харденберг.

— Полицията съобщи, че утре рано сутринта ще се възстанови редовното железопътно движение. Може ли да положим трупа в ковчега?

— Да — казва Харденберг, внезапно обзет от страхотна умора, — положете го в ковчега. Но не го пломбирайте. Заради митническия контрол.

Помощник-инспекторът Валнер влиза в билярдната.

— Търсят ви от Франкфурт, господин инспектор.

— Какво има?

— Обадило се е някакво момиче…

— Какво момиче?

— Казва се Джералдин Ребер или нещо такова.

Харденберг и Лазарус се поглеждат.

— Къде е тя?

— В управлението, при инспектор Вилмс.

— Къде ви е радиотелефонът?

— Горе, господин главен инспектор.

Те се качват в голямото таванско помещение на хотела. Харденберг взима предавателя.

— Тук Вилмс — прозвучава металически глас. — Как е положението?

— Самоубийство. Зад него се крие ужасно мерзка история, която няма да можем да докажем.

— Често ни се случва.

— Мисля, че утре ще се върна с тялото.

Лазарус е спрял при вратата. Гълта хапчета и кашля.

— Какво иска тази Джералдин Ребер? — пита главният инспектор.

— Каза, че желае да даде показания.

— Е, да ги дава.

— Настоява да говори с вас.

— Дайте я.

— Един момент. — Чува се Вилмс: — Вземете слушалката. Когато говорите, натиснете това копче. За да слушате, пуснете копчето.

— Разбрах — казва далечен глас на момиче. После гласът става по-силен. — Господин главен инспектор Харденберг?

— Да.

— Прочетох, че Оливер Мансфелд е мъртъв.

В слушалката се чува щракане и пукане и през капандурата Харденберг вижда как снегът продължава неспирно да вали.

— Дойдох във Франкфурт, за да дам показания.

— Какви показания? Отнася ли се по случая Мансфелд?

— Не.

— Тогава за какво?

— За господин доктор Хаберле.

— Доктор Хаберле?

— Вие не го познавате. Той беше учител в интерната. Уволниха го, защото аз казах, че той е искал да ме изнасили. Той е без работа. Положението е отчайващо. Жена му и децата му още живеят във Франкфурт, искат да продадат къщата. Все още има време.

— За кое? — пита инспектор Харденберг и си мисли колко бързо се стъмва, колко бързо.

— Да се оправи всичко.

— Не ви разбирам.

— Аз излъгах. Доктор Хаберле не се е опитвал да ме изнасили. Аз се бях… аз се бях…

— Какво? Говорете ясно.

— Аз се бях разсъблякла пред него. Аз го целувах. Аз го бях подлудила… Ние бяхме сами. Той щеше да ме остави да повтарям класа. Аз съм много слаба ученичка. Не исках да се проваля. Реших, че ако…

— Разбирам.

— Да? Разбирате ли?

— Мисля, че да. Дайте показанията си за протоколиране.

— Вярвате ли… Вярвате ли, че доктор Хаберле ще бъде реабилитиран?

— Да, вярвам.

— И… и Оливер е мъртъв.

— Да. От няколко дни вече.

— Аз много го обичах.

— Това не може да го съживи.

— Не, разбира се, че не. Аз… аз само си мислех…

— Какво си мислехте, госпожице Ребер?

— Че мога нещо да поправя, ако поне в този случай кажа истината в полицията. Може би е детинско, може би е идиотско.

— Госпожице Ребер — казва инспектор Харденберг. — Много ви благодаря, вие сте много почтен човек.

— Не — казва метално звучащият глас. — Аз съм един непочтен, лош и пропаднал човек. Но…

— Но?

— Но аз обичах Оливер. Разбирате ли? Обичах го.

— Да, да — казва Харденберг.

— Той дали… може ли да го видя?

— Боя се, че не е възможно.

— Самоубил ли се е?

— Да.

— Заради… заради тази жена?

— Да, така мисля — отговаря Харденберг. След това дава кратки инструкции на инспектор Вилмс. Когато се обръща, вижда, че Лазарус стои облегнат на стената със затворени очи.

— Ей!

Редакторът отваря очи.

— Какво има?

— Какво ви е?

— Лошо ми е.

— На мен също — казва Харденберг. — Да слезем долу. Елате и вие, Маркус. За по едно питие.