Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (43)

19.

Когато стигам до „Квеленхоф“, виждам някакъв силует при входа, под дърветата. Още няколко крачки и разпознавам Валтер. Аз се навеждам да взема камък, защото, както вече казах, той е по-як от мен и не искам пак да ме набие.

Когато се навеждам, той казва:

— Остави камъка. Нищо няма да ти направя.

— Тогава какво търсиш тук?

— Искам да ти се извиня…

— Какво?

— Да се извиня, да. За това, което се случи. Ти не си виновен. Вината е само нейна. А може би не. Тя просто си е такава. Когато дойдох тук, беше същото. Моят предшественик се казваше Паул. Тя го изостави по същия начин, по който сега ме изостави мен. И както един ден ще те изостави теб заради някой нов. Прощаваш ли ми?

Ужасно е да те питат така.

— Разбира се, че ти прощавам — казвам аз.

След което трябва и ръка да му подам.

— Благодаря.

— Всичко е наред.

— И бъди предпазлив. Само да научи шефът, ще ви изхвърли и двамата.

— Да, Валтер. — Превъзмогвам себе си и смънквам: — Ако е такава, каквато казваш, не би трябвало да съжаляваш.

Той извръща глава настрани и гласът му е съвсем приглушен, когато отговаря:

— Това е страшното! Тя може да е каквато си иска. По-лоша. Още по-лоша! Съвсем ми е безразлично каква е! Аз… аз… я обичам… — И се втурва в къщата.

Оставам още за момент навън, след това го последвам и поглеждам в стаята, в която живеят Рашид, Али и моят побратим. Али и Ханзи седят в леглата си съвсем тихо и тържествено, а малкият нежен принц е коленичил на молитвеното си килимче и казва вечерна сура.

„В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! Хвала на Аллах — Господа на световете, Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден! Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем. Насочи ни по правия път, пътя на тези, които си дарил с благодат, а не на тези, над които тегне гняв, нито на заблудените!“

Той се покланя три пъти дълбоко, става, навива килимчето и се усмихва. Ханзи също се усмихва, а мен постепенно ме дострашава от тази усмивка на моето „братче“. Край вече. Той постави своето изискване в гората и аз трябва да го изпълня, иначе ще вкарам Верена Лорд в опасност; трябва да го изпълня дори и да причиня болка на Рашид.

Какъв е този живот, в който винаги трябва да причиняваме болка някому? Прекрасен, а?

Благодаря.

И трите момчета сега ме гледат. Ханзи и Рашид, изпълнени с почит и с желание да им бъда приятел; малкият негър с неговата мания за величие, изпълнен с презрение. (Какво щастие — поне с единия от тях ще ми бъде лесно.)

Рашид се усмихва.

Ханзи се усмихва.

Али ми казва:

— Каква гадост е тук! Оставих си обувките пред вратата, за да бъдат почистени, и този Хертерих…

— Господин Хертерих.

— Какво?

— Той е господин Хертерих, ясно ли ти е?

— Смешки! Да казвам господин! На този? Та той не получава и петстотин марки на месец!

— Ако не го наричаш господин, ще докладвам на шефа.

— Доносник!

— Наричай ме както искаш. Какво стана с господин Хертерих?

— Той каза, че трябва сам да си почиствам обувките.

— И е напълно прав. Тук всички сами си почистват обувките.

— Не и аз! Никога през живота си не съм го правил! У дома за тази работа имах един бял слуга.

— Да — казвам аз, — тук обаче не си си у дома. И нямаш бял слуга. Сам ще си чистиш обувките.

— Няма!

— Тогава си ходи мръсен, на мен ми е все тая. Ако не те е срам! Кралски син!

Това подейства.

Той ме гледа за момент с бляскащи очи и подръпва големия златен кръст, който виси на врата му на голяма златна верига, след което казва нещо на своя език (явно неприлично), хвърля се на леглото си, обръща се към стената и издърпва завивката над главата си.

Сега идва най-ужасният момент. Трябва да го направя. Заради Верена.

Подавам ръка на сакатия:

— Лека нощ, Ханзи. — И излизам от стаята.

Когато се обръщам, виждам Ханзи да гледа след мен с ликуващ вид. Победителят. Гърбавият победител. Вечно тъпканият, подиграваният, презираният — тази вечер той е победителят. Затова сияе така.

А до него стои малкият принц с отпуснати рамене, с молитвеното килимче под мишница и ме гледа безкрайно тъжно с влажните си очи с дълги мигли. Бързо затварям вратата зад себе си.