Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (157)

11.

Чинцано.

Завои. Големи товарни камиони. Кактуси.

Покой. Да, него търсим, Верена и аз. Когато тя пристигна във Фридхайм с мъжа си, с Евелин, с господин Лео, когато заживява отново в хубавата си вила, аз я заведох в „Ангел Господен“. Сестра Клаудия ни показа една пейка далече-далече в дъното на парка. Там седяхме заедно — Верена и аз. Започнаха да цъфтят цветя, пролетта дойде толкова бързо тази година.

Покой. В парка на почивния дом ние го намерихме. Никой не ни търси тук. Никакъв Ханзи. Никаква Джералдин. Никакъв Лео. Винаги сме предпазливи — идваме сами и по обиколни пътища.

— Сега минаваме през Сан Винченцо — мисис Дърам ми показва триумфално обичайния пътеуказател. Аз го виждам и не го виждам. Виждам къщите на Сан Винченцо, виждам Верена и себе си на пейката в парка ръка за ръка. Много пъти седяхме там през март, през април, през май. Говорим малко. Понякога, когато се сбогуваме, сестра Клаудия прави кръстния знак над челата ни.

— Любов е, нали? — каза тя веднъж.

— Да — отговори Верена.

Когато напускаме „Ангел Господен“ веднага се разделяме, тръгваме в различни посоки. По това време аз пишех много. Книгата ми стана дебела. Верена, която изчита всичко написано, казва, че не знае дали е добро или лошо. Тя не знае каква е и нашата любов. Мисли, че и двете са добри — и книгата, и любовта ни. Но не знае. Аз също.

Всяка вечер се сбогувахме по нашия си начин: с джобните фенерчета, тя в нейната спалня, аз на балкона.

„Лека… нощ… любими“

„Лека… нощ… любима… желая ти… хубави сънища…“

„На… теб… също… аз… те… обичам“

„Утре… в… три… при… ангела“

Мисис Дърам натиска спирачката. Тя е развълнувана.

— Хванете се за копче. Пожелайте си нещо.

Аз се стряскам.

— Защо? Какво става?

Двойка младоженци пресича улицата, селска дъщеря, селски син, тя е в бяло, той в черно. След тях процесия от роднини. Деца, стари хора. Булката държи букет полски цветя. Камбаната на малката черквица звъни. На входа й е застанал свещеникът. Той е в бяло расо, под което се вижда черно, с груби селски обуща.

Сега чувам и орган, някой свири на него много фалшиво. Но всичко е тържествено, много тържествено…

И във Фридхайм, когато се ожениха доктор Фрай и мадмоазел Дювал беше много тържествено. В гражданското, не в черквата. Доста деца дойдоха. В стаята на кметството беше тържествено, когато лично кметът ги венча и един стар, слаб и треперещ човечец свиреше на стар хармониум. След церемонията мадмоазел се обърна и каза на децата:

— Простете ми! Моля ви, простете ми!

— Какво трябва да й простим? — попита Рашид.

— Не знам — отговорих аз. Ако всички раси се смесеха, и всички религии, и всички народи! Децата и децата на техните деца — колко щастливи биха били всички някога в бъдните дни…