Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (79)

11.

— Ти си… — Наистина ще повърна. — Медната жица…

— Завързах я за дървото, което расте от дерето нагоре, изтеглих я по земята в храстите. Аз чаках в храстите. Когато дойдоха, пуснах старата да мине. За Лъскавата курва вдигнах жицата високо. Тя се спъна, падна, хлъзна се и едва успя да се хване за един корен. Щях да се изям от яд, задето не полетя веднага надолу! За щастие Хилденбрандката обработи корена и твоята любима изчезна. Аз пуснах телта и изчаках, докато старата изчезне бегом да доведе помощ. Тогава отвързах телта от дървото и изчезнах. Ролката медна тел си е на мястото. Джералдин може да умре, но при всички случаи си се отървал от нея поне до Коледа. Най-малко. А може и да стане така, че да заприлича на мен. Какво ти е? Настръхваш от ужас?

— Да.

— Така си и мислех. Първо големи приказки, после пълни гащи. Искам още сега да ти кажа нещо.

— Какво?

— Всичко това го направих главно заради себе си.

— Заради себе си?

— Да. Още не съм сигурен, че ти няма внезапно да ми избягаш и да си вземеш за побратим Рашид или някой друг от посерковците. Колкото повече знам за теб, толкова по-сигурен мога да бъда. Вече знам за мадам Лорд. Сега и тази история. Ако искаш, можеш да отидеш при шефа и да му разкажеш всичко. Тогава веднага ще потърся господин Лорд и на него ще разкажа всичко.

— И ако… ако Джералдин умре?

— Ако умре, умре. Тогава много ще ревеш, нали?

— Ти си… ти си сатана.

— Много хора са ми го казвали, така че за мен това не е новина. Услужих ли ти веднага, или не? Твой брат ли съм, или не? Братът трябва да прави за брат си всичко.

— Не и да убива.

— И да убива.

— Не.

— Е, тогава тръгвай, иди при шефа и ме издай! На мен ми идват наум само такива като с медната тел! Любопитен съм да знам какво ще каже господин Лорд, ако го посетя или му напиша писъмце!

Ханзи. Господин Лео. Става все по-лошо. Не искам да правя нищо лошо, а правя само лошо — заради Верена. Може ли любовта да бъде щастлива, може ли изобщо да има любов там, където има толкова лошотия?

— Но госпожица Хилденбранд — тя не ти е сторила зло?

— Защо минава по забранения път?

— Тя обичаше професията си.

— Отдавна й беше време за пенсия. Не си създавай грижи и за старата мома!

Чувствам как ми се повдига.

— Коя означава повече за теб — Лъскавата курва или госпожа Лорд?

Не отговарям. Зле ми е.

— Значи госпожа Лорд. Следователно никога няма да отидеш при шефа и няма да кажеш нито дума.

Пак не отговарям. Но знам, че е прав. Никога няма да отида при шефа и да кажа и дума. Прекалено съм страхлив. Ще застраша Верена. Но не само това. Ще изхвърча от интерната, ако разкажа какво се е случило между мен и Джералдин — защото ще трябва и това да разкажа. Аз съм твърде страхлив, твърде лош, твърде равнодушен. Не струвам повече от Ханзи. Ще си държа езика зад зъбите.

И ще дам парите на господин Лео.

— Не казваш нищо. Това също е отговор. Окей, Оливер!

Аз мълча.

И това е грешка номер три. Най-ужасната, с най-тежки последици.

— Ако имаме късмет, тя ще трябва да лежи цяла година. Чувал съм за случаи, когато гръбначният стълб изобщо не зараства. Аз съм специалист по истории, свързани с гръбначния стълб. Нормално е. Аз…

— Ханзи…

— Да?

— Моля те, излез навън. Бързо!

— Защо?

— Ще повърна.