Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (104)

12.

Раждането на детето й минало много тежко. Първоначално Верена имала много пари, за да си позволи да постъпи в първокласна болница, защото продала бижутата си и различни подаръци от мистър Стивънс. Притежавала още някои неща. Когато времето дошло, лекарите установили, че не може без цезарово сечение. След операцията Верена получила сепсис. Била между живота и смъртта.

Накрая лекарите й обяснили, че има само едно средство за спасение — пеницилин.

И при това трябва американски пеницилин, защото от немския имало съвсем малки количества, а и не бил изпробван. Американският се търгувал на черно и бил много скъп. Верена повикала при себе си в болницата един кожухар и му предложила кожените си палта.

Търговецът поискал време да размисли. Дошъл още два пъти. Бил умен мъж и си казал, че жена с четиридесет градуса температура едва ли може да си позволи да се пазари дълго.

И наистина Верена продала кожените палта далече под истинската им цена.

Американският пеницилин й спасил живота. Разбира се, трябвало да се премести в третокласна болница, защото нямала повече пари. Когато най-сетне изписали Верена, лекарите я предупредили, че евентуално второ раждане може да я убие. На малкото си момиченце тя дала името Евелин…

Много време минало, докато Верена си възстанови силите. Скоро вече нямала пари. Дала Евелин в ясла, за да може да започне работа — първоначално като секретарка в едно застрахователно дружество. Вечер ходела на курсове по стенография и машинопис. По това време — средата на 1956 — Карл-Хайнц Вилфрид, нейният баща, успял чрез Службата за издирване на Червения кръст да установи къде са Ото и Верена. Той самият се бил установил в Пасау, получил вече голяма част от обезщетенията за загубите от войната, за загубената собственост на Изток, която вече била оттатък линията Одер — Ниса, и започнал търговия с дървен материал. Той поканил децата да отидат при него. Междувременно научил за смъртта на жена си. Писал им, че е потресен.

Верена отказала да види отново баща си. Ото заминал сам за Пасау и съобщил за отказа й. Карл-Хайнц Вилфрид бил, както казвал, дълбоко оскърбен от поведението на дъщеря си, за която, както казвал, бил направил толкова много.

— Верена смята, че ти си виновен за смъртта на мама — казал бледият слабосилен син.

— Глупости! — възмутил се бледият слабосилен баща.

— От години се опитвам да й го избия от главата. Напразно. Това й е станало идея фикс.

— Какво?

— Че ти си ни изоставил на произвола на съдбата. Че с автомобила сме щели да се спасим всички. Ти си избягал.

— Аз не съм избягал! Забранявам такива изрази!

— Така казва Верена, не аз — отговорил Ото. — Когато още имаше време, аз все молех майка да се махаме. Но тя не искаше.

— Ето, сам го каза. Тя не е искала.

— Тя не искаше до последния момент. Старият заводски майстор Циглер трябваше да я измъкне насила. Знаеш ли кои бяха последните й думи?

— Кои?

Ото ги повторил.

— Толкова е в стила й — казал бащата и закимал отмерено. — Да, наистина, Ото, това й беше в стила. Добра жена, може би най-добрата в света. Но инат и непредвидлива. Погледни ме. Какво щеше да стане с мен, ако и аз бях толкова непредвидлив?

Бащата взел Ото във фирмата си. Младият човек останал в Пасау.

Верена удържала на клетвата си — тя никога на посетила баща си, никога не му писала, никога не му простила.

„Той и днес е жив, разказва тя. Стар човек, но много държелив. Бизнесът му върви чудесно.“

— И ти повече не го видя?

— Никога.