Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (76)

8.

През следващите двадесет и четири часа извършвам три големи грешки. Никоя от тях не може вече да бъде поправена. Всяка ще има своите последици, своите лоши последици. Държа се като идиот, аз, който винаги мисля, че съм много печен.

Но всичко по реда си.

Верена слиза от кулата първа. Аз чакам няколко минути, след което тръгвам. Когато излизам от съборетината и изминавам може би стотина крачки, насреща ми се задава господин Лео, прислужникът. Дребен и сух, високомерен и самоуверен. Той води Асад, боксера, на разходка. Този път господин Лео носи стар сив костюм и риза с много износена яка.

— О, добър ден, господин Мансфелд! — Той се покланя пресилено.

— Добър ден.

— Посетили сте кулата заради изгледа?

— Да.

— Старина. — Днес господин Лео изглежда потиснат. Гладкото му, продълговато лице сякаш е станало още по-продълговато и гладко, устните са вече само две тънки черти. — Били я строили старите римляни.

— Да, учили сме го и в училище.

Той въздиша.

— Защо въздишате, господин Лео? — (Дали е видял Верена?)

— Заради това, което казахте, господин Мансфелд. Тихо, Асад, тихо! Учили сте го в училище. Вие сте го учили в скъп частен интернат, господин Мансфелд. Аз, пардон, моля, че го казвам, имах възможност да посещавам само държавно училище. Родителите ми бяха бедни. А така жадувах за знания!

Жадувах, казва той, наистина! Хората си служат с такива смешни думи.

— Вярвайте ми, аз съм един нещастен човек, господин Мансфелд. Дори и сега — а аз съм на четиридесет и осем години — искам да продължа да се развивам, може би да си отворя някоя селска гостилница, малък ресторант. Не е приятно човек да е слуга, не, не, вярвайте ми!

Какво иска този мазник?

— Положително не е, господин Лео. За съжаление сега трябва…

Но той ме държи здраво за ръкава. Очите му ужким гледат тъжно. Но не се получава. Те остават такива, каквито са, тези сиви рибешки очи — леденостудени, коварни. Вече писах, че има моменти, в които знам точно какво ще се случи, какво ще каже или ще направи другият. Сега е точно такъв миг.

Този господин Лео е смъртноопасен.

Изведнъж ми става студено.

— Вече имах парите — оплаква се господин Лео, застанал на пътя ми. — Пфениг по пфениг ги спестявах. Обаче съдбата ми нанесе удар. Най-лошите неща се случват винаги с бедните хора, пардон. Пари при пари отиват, както се казва, нали?

— Какво се случи?

— Попаднах на един мошеник. Той ми показа малка селска гостилница. На чудесно място. Чудесно обзаведена. Кухнята — същинска мечта. Помещението за посетителите…

— Да де, да, и?

— Пардон, моля. Аз бях въодушевен. Исках веднага да я купя. Той ми взе парите. Три дни по-късно научих ужасната истина.

— Каква истина?

— Човекът не беше неин собственик. Беше само посредник. Собственикът му възложил продажбата и заминал на продължително пътуване. Персоналът е бил уведомен. Така че мерзавецът ме развежда като из свой имот. Не е ли ужасно?

Той изважда носна кърпа, изсеква се и оглежда резултата с дълбока печал.

— Трябва да го съдите.

— Как да го съдя, пардон, моля? Той, разбира се, изчезна веднага. Бюрото във Франкфурт, бланките — всичко измама! Хубавата кола — взета под наем. — Той прави още една крачка и усещам лошия му дъх. — И вие имате такава хубава кола, нали? Аз я видях във Фридхайм в гаража.

— Какво общо има това?

— Това, че вие ще трябва да помогнете на бедния човек.

— Не разбирам…

— Напротив, разбирате много добре! Ще ми дадете пет хиляди марки. За да имам средства в случай на нужда. Разбира се, пет хиляди марки не могат да стигнат, но с ипотеки и банкови заеми…

— Какво казахте?

— Трябва да ми дадете пет хиляди марки, господин Мансфелд. Пардон, моля ви, не ми е лесно, но няма друг начин. Не, няма друг начин.

— Първо, не разполагам с пет хиляди марки…

— Можете да теглите кредит срещу хубавата си кола.

— … и второ, с удоволствие бих ви помогнал, но го намирам за много странно, че се обръщате точно към мен с такава молба, към съвсем чужд човек.

И знам, аз знам точно какво ще последва…

— Може да съм ви непознат, господин Мансфелд, но вие за мен не сте непознат, пардон, моля.

— В смисъл?

— Когато бяхте на гости на моя господар и донесох кафето, намерих вратата към салона открехната. Нямаше как да не чуя за какво говорехте с госпожата.

— Изобщо нищо…

— Господин Мансфелд, пардон, моля ви, трябва да се успокоите. Погледнете ме. Мен животът ме е приклещил по-тежко, отколкото вас. Баща ми не беше милионер. Обърнете внимание колко спокоен съм аз. За съжаление нямаше как да не видя, че с госпожата искахте да се целунете.

— Това е лъжа!

— Аз съм свикнал да бъда руган, господин Мансфелд. Сигурно ще лъжа и ако кажа, че видях преди малко госпожата да излиза от кулата преди вас. Сигурно също е лъжа, че госпожата е любовница на господин Сабатини…

— Побъркали ли сте се?

— Аз не, господин Мансфелд, пардон, аз не! Уважаемата госпожа — и това го казвам с най-голям респект и с най-дълбока тревога, — уважаемата госпожа очевидно е в депресия и объркана, но на мен, Бог да ми е на помощ, ми е известно до най-малките подробности почти всичко, което тя вършеше през последните години.

— Какво е вършила?

— Мамеше господаря, пардон, моля. И с много…

— Ако продължавате, ще ви счупя…

— На малкия, слаб, беден човек? Наистина ли, господин Мансфелд, вие, който сте толкова голям, богат и млад? Добре, и без това не съм свикнал на друго. Удряйте! Ударете ме! Няма да се браня.

Това не може повече да продължава. Знаех си, че така ще стане. Но не може повече.

— Мълчете! Нито дума от това, което казвате, не е вярна.

— Има доказателства, господин Мансфелд, пардон, моля, има телефонни обаждания.

— Какво значи телефонни обаждания?

— Аз имам магнетофон. Освен това съществуват и писма.

Тази свиня!

— Вие сте последната ми надежда, господин Мансфелд. Заложете колата. Сигурно имате предостатъчно джобни пари. Така можете да изплатите стойността на вноски.

— Пет хиляди марки! Това е лудост!

— Лудост е и това, което се съдържа в писмата, лудост е и това, което може да се чуе от записите.

Писма. Телефон. Проклятие, защо Верена не е внимавала?

— Сигурен съм, че господарят ще се разведе веднага, ако научи всичко. А също и за вас…

— Аз…

Той вече не се оставя да бъде прекъсван, тази свиня, който толкова ми напомня за побратима Ханзи, сега има предимство. И той го чувства.

— … Също и за вас, казвам, ще бъдете ли така добър да ме оставите да се изкажа, пардон, моля. Госпожата, както се чува, произхожда от… хм… лоша среда… — Аз правя крачка напред. Той отстъпва назад, но продължава да говори: — … и според мен тя много се страхува, че отново може да попадне в тази среда. Знам, че вие изпитвате симпатия към госпожата. Какво са пет хиляди марки, когато става дума за нейното спокойствие.

Гласът му заглъхва. Гледам го втренчено и си мисля: Той, разбира се, не знае нищо определено, той няма никакви доказателства, той блъфира. И отново неговият глас:

— … да прекарам като слуга до края на живота си… ден след ден…

— Слушайте! Вие нямате никакви писма! Всичко това е измама!

В отговор той изважда от джоба си три писма в пликове, всички адресирани до пощенски кутии във Франкфурт, и ми ги подава мълчаливо. Аз прочитам едното. Това ми стига.

— Колко писма?

— Осем.

— И колко ролки записи?

— Също осем.

— Кой може да докаже, че не лъжете? Вие сте изнудвач.

— Естествено. А кое ми гарантира, че вие няма да ме предадете на властите за изнудване? Може би вашата симпатия към госпожата не е толкова голяма.

Сега извършвам грешка номер едно. Решавам, че на всяка цена трябва да получа писмата и записите. И при никакви обстоятелства Верена не трябва да научи за тази история. Защото, ако й разкажа, тя ще прекъсне връзката си с мен, това е ясно. Не става дума да не й причинявам вълнения — това е безумие, когато човек има работа с един изнудвач. Но тя няма да иска никога вече да ме види! Тя ще реши поне за известно време, а може би завинаги да остане вярна на мъжа си. Не, не трябва да разказвам на Верена нищо за тази история!

Веднага след това извършвам грешка номер две:

— Ако ви осигуря парите, трябва, разбира се, да получа всички писма и записи.

— Разбира се.

— Да, разбира се! И тогава ще дойдете и ще кажете, че има не осем, а петнадесет писма и петнадесет ролки и…

— Кълна ви се…

— Млък! Иначе на всичкото отгоре ще ви пребия!

— Аз съм навикнал. Аз съм навикнал да се държат така с мен.

— Вие ще ми дадете разписка за парите. — Що за идиотско изискване е това, щях да разбера едва по-късно.

— Ама, разбира се, господин Мансфелд, с удоволствие!

Има ли смисъл да се каже на такъв тип, че е мръсна свиня? Никакъв. Какви ще са последиците? Нулеви. И единственото писмо е достатъчно…

Държа в ръката си още две писма с различни почерци на пликовете. А той има пет други.

Твърди, че има пет…

— Кога мога да разчитам на парите, господин Мансфелд? Пардон, моля, но работата е малко бърза.

— Трябва първо да отида във Франкфурт. Трябва да намеря банка, която да ме финансира.

— Не е необходимо. — Той изважда бележка. — Позволих си вече да избера една. „Копер и Сие.“ Най-доброто тук. Най-изгодни условия. Най-ниски лихви. Аз си мислех, пардон, моля, ако утре през свободното си време заминете за Франкфурт, предадете документите за колата и подпишете полиците, тогава още вдругиден ще имате чека. — Сега той говори по-бързо: — Не че аз искам чек! Вие можете да блокирате, още преди да получа парите. Много моля да получа парите на ръка. — Като идиот, като идиот се тикам в неговия мръсен капан! — Вдругиден следобед в три часа ще ви чакам тук.

— Как така? Господин Лорд се мести още утре сутринта във Франкфурт.

— Там той има собствена прислуга. Двамата градинари и аз оставаме през зимата тук. Ах, ако знаехте колко самотно е тук понякога, колко…

— Край!

— Пардон, моля. Вдругиден в три?

Верена. Тя не трябва нищо да разбере. Иначе ще я загубя. Грешка номер едно. Трябва да му платя, за да ми даде писмата и записите. Трябва да му платя. Грешка номер две.

— Да.

— Мога ли, пардон, моля, да си позволя да кажа, че ще ми бъде много неприятно, ако утре в три ви няма тук, скъпи господин Мансфелд. Ела, Асад, ела! Търси пръчката, търси! Да, къде ли е тя, хубавата пръчка?