Скот Прат
Несправедливост за всички (7)

6

Кейти Дийн прекара два месеца в болницата, след като бе почти убита от баща си. Куршумът проникна в дясната част на гърдите й, натроши гръдната й кост и няколко ребра и откъсна голяма част от десния й бял дроб. Тя не си спомняше какво се бе случило поне две седмици след стрелбата. Имаше само тъмнина и огромна дупка в живота й. Дори не си спомняше да е сънувала.

Когато най-после оздравя достатъчно, за да напусне болницата, леля й Мери я заведе на гробищата. Беше средата на октомври, 1992 година. Времето бе застудяло, откъм езерото Мичиган духаше силен вятър, а листата падаха от дърветата и се въртяха из въздуха като огромни пъстри снежинки. Майката на Кейти, заедно с братята и сестра й, бяха погребани един до друг. Тя коленичи и положи свежи цветя пред плочата, която бележеше гроба на майка й, и заплака толкова силно, че я заболя стомахът. Не можеше да повярва, че никога вече нямаше да ги види. Не можеше да повярва какво ужасно нещо бе извършил баща й. Искаше й се да бе убил и нея.

Гробът на баща й не беше там. Леля Мери й каза, че бил положен в друго гробище. Кейт не попита къде се намираше. Майка й винаги бе твърдяла, че баща й е болен, но Кейти не можеше да му прости за онова, което им бе причинил.

Леля Мери бе по-възрастната сестра на майка й и страшно приличаше на нея. Беше слаба, не много висока, с руса коса, сини очи и мило лице. Изглеждаше изморена, сякаш никога не си доспиваше. Веднъж майка й бе завела Кейти и братята и сестра й в Тенеси, на гости на леля Мери, малко след като мъжът й бе загинал при сечене на дървета. Тя живееше във ферма в подножието на планина близо до място, наречено Гейтлинбърг. Кейти беше малко момиченце, но си спомняше, че отидоха там в края на май, веднага след като Кърк и Кири приключиха училище. Леля Мери беше бременна.

Тогава Кейти видя за първи път планините Гранд Смоуки и лилавата мъгла, която се стелеше над тях вечер. Бяха толкова красиви! Тя излизаше на предната веранда на свечеряване и седеше там с часове, като гледаше масивните планини и зелените хълмове, потънали в мараня. Понякога, след като съвсем се стъмнеше, в планините проблясваха малки светлинки, сякаш хиляди феи летяха сред листата на дърветата. Тази картина караше Кейти да си мисли за вълшебни царства, изпълнени с чудеса и загадки.

Леля Мери отведе Кейти във фермата в Тенеси в деня, след като посетиха гробовете на семейството. Кейти предположи, че леля й бе единственият човек на света, който я искаше. Родителите на баща й бяха умрели от рак още преди тя да се роди. Майката на майка й бе починала от аневризъм, когато Кейти бе на девет години. Дядо й Патрик беше още жив, но се бе оженил повторно и живееше в Орегон.

Кейти седеше на предната седалка на колата до леля си на път към дома й. Влязоха в Тенеси близо до град на име Джелико. Дъжд плющеше по предното стъкло, а изпод гумите на камионите изригваха гейзери води. Стъмваше се.

— Кейти — каза леля Мери, — не разполагаме с много, но всичко, което имаме, е и твое. Сега си моя дъщеря.

Кейти се приближи до нея, зарови лице в рамото й и се разплака.

— Хайде, хайде — каза леля й. — Всичко ще е наред. Не мога да си представя колко ти е трудно, дете, но трябва да продължиш живота си. Господ реши да живееш. Той те избра, Кейти, и то по определена причина. Не знаем все още каква е тази причина, но трябва да си силна. Господ иска така и майка ти също би го искала.

Кейти бе мислила много за Господ, докато лежеше в болницата, след като леля Мери й каза, че всички от семейството са мъртви. Беше му ядосана. Кейти, майка й, братята и сестра й бяха ходили на църква всяка неделя сутрин, а вечер откакто се помнеше, тя коленичеше до леглото си и се молеше, преди да заспи.

„Сега лягам да спя

и се моля Господ да запази душата ми,

ако умра, преди да се събудя,

моля се Господ да вземе душата ми.“

В края на молитвата тя винаги молеше Господ да благослови майка й, баща й, братята и сестра й. А ако познаваше човек, който бе болен или имаше проблеми, молеше Господ да благослови и него. Никога не го бе молила да благослови самата нея — мислеше си, че е ужасно егоистично. Никога не го бе молила за нищо. Може би трябваше да го моли да пази семейството й в безопасност.

Когато най-после пристигнаха в Тенеси посред нощ, леля Мери и Кейти внесоха нещата си вътре. Къщата беше тъмна, с изключение на лампата над предната врата. Дървеният под скърцаше под стъпките им, а вятърът блъскаше капаците на прозорците. Къщата миришеше странно като лекарски кабинет.

В коридорчето вдясно от Кейти проблесна светлина и се отвори врата. Чернокожа жена излезе в коридора и тръгна към тях. Тя спря и се вгледа в Кейти. Усмихна се. Имаше най-тъмните очи и най-белите зъби, които Кейти някога бе виждала. Лицето й бе лъскаво и кръгло като чиния. Беше много по-едра от леля Мери. Косата й бе прибрана със синя кърпа, а жената бе облечена в избелял син фланелен халат.

Кейти чу приглушени звуци от другата страна на вратата. Стори й се, че чува блеенето на овца.

— Добре дошла у дома, Мери — обърна се чернокожата жена към леля й и двете се прегърнаха.

— Хубаво е да си у дома — отговори леля й, после сложи ръка на рамото на Кейти. — Това е Кейти — представи я тя. — Кейти, това е Лоти, най-добрата ми приятелка.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожице Кейти — каза Лоти с мек южняшки акцент, като коленичи и я прегърна. — Ще бъдеш много щастлива тук. Истински щастлива.

Кейти отново чу звуците иззад затворената врата.

— Ннаааааааааааааааааааааааааааааа.

Тя погледна леля си нервно.

— Той знае, че си тук — каза Лоти на леля й. — Липсваше му ужасно.

— Защо не заведеш Кейти горе и не я настаниш? — попита леля Мери. — Аз ще отида да го видя.

Лоти взе куфара на Кейти, хвана момичето за ръка и го поведе към стълбите. Кейти погледна през рамо и видя как леля Мери влезе в същата стая, откъдето бе излязла Лоти. Отново чу блеенето, но този път по-силно.

— Това е Люк — каза Лоти, докато се качваха по стълбите. — Той е специално момче. Сигурно ще се запознаеш с него утре.