Скот Прат
Несправедливост за всички (10)

9

Кейти Дийн се събуди в къща, изпълнена с уханието на чисти памучни чаршафи и възглавници, кафе и пържена наденица. Слънцето нахлуваше през прозореца й на горния етаж и когато повдигна глава, за да погледне навън, дъхът й спря от гледката. Планините на изток бяха изпъстрени с умопомрачителни цветове — тъмночервено, блестящо оранжево и златно. Стори й се, че бяха покрити с гигантски шарен юрган. Тя срита завивките и огледа новата си спалня. Стените бяха боядисани в златисто. Дървеният под до леглото бе покрит с тъмнооранжев килим. Встрани имаше малък гардероб, а до вратата — скрин. Рамкирани снимки на майката на Кейти, братята и сестра й украсяваха скрина и нощното шкафче до леглото й. Някои от рисунките й бяха закачени на стената до прозореца. Тя се приближи до гардероба и видя, че дрехите й вече висяха спретнато там.

Кейти слезе бавно по стълбите. Когато бе на половината път, го видя за първи път. Леглото му бе преместено във всекидневната. Главата му бе извърната настрани от нея към телевизора. Беше покрит от врата надолу с чаршаф и одеяло. Кейти видя само косата му, която бе същият цвят като яркочервените катерици, обитаващи дърветата в двора им в Мичиган. Тя спря, седна на стълбите и го загледа през парапета.

Лоти влезе в стаята след няколко секунди и веднага забеляза Кейти.

— Знаех си, че миризмата на наденица ще те изкара от леглото. Ела тук и се запознай с господин Люк.

Лоти протегна ръка към нея, но Кейти се поколеба.

— Не се страхувай, дете. Снощи ти казах, че Люк е специално момче.

Гласът и маниерите на Лоти бяха успокояващи и Кейти стана и пое ръката й. Лоти я заведе до леглото. Кейти забеляза, че то бе същото като онова в болницата, в което бе лежала два месеца.

— Господин Люк — каза Лоти, — това е госпожица Кейти. Не е ли красива като ангел?

Кейти се вгледа любопитно в кафявите очи на Люк. Той беше дребен и невероятно слаб, а кожата му бе бледа като пясъчните плажове по брега на езерото Мичиган. Очите на момчето се разшириха, тялото му затрепери и той издаде странен гърлен звук.

— Виждаш ли? Той се радва да се запознае с теб — каза Лоти.

— Здрасти — каза Кейти меко, докато Люк продължаваше да се гърчи.

Тя се почувства неудобно, защото никога не бе виждал човек като него. Люк очевидно не можеше да говори, нито да се движи сам. Звуците, които издаваше, бяха притеснителни, а гърченето — почти плашещо, но Кейти продължи да се усмихва.

— Гледай си телевизията — обърна се Лоти към Люк. — Аз ще приготвя закуска за тази млада дама. После ще ти донеса твоята. А вие двамата можете да се опознаете по-късно.

Лоти отново хвана Кейти за ръка и я въведе в малката кухня, чиито многобройни прозорци гледаха към задната част на имота и планините.

— Знаеш ли къде се намираш, скъпа? — попита Лоти.

— В Тенеси — тихо отговори Кейти.

— Гейтлинбърг, Тенеси. Едно от най-красивите места по зелената божия земя — посочи Лоти през прозореца. — Това е улица „Фучащо разклонение“, а на няколко километра отвъд билото е град Гейтлинбърг.

Лоти махна с ръка към планините.

— А всичко това, докъдето ти виждат очите, е национален парк „Гранд Смоуки“. Живеем точно на границата. А сега седни и ми позволи да те нахраня. Тук вярваме в добрата закуска.

Кейти загледа с интерес как Лоти струпа две яйца, две наденици, пържени картофи и домат в чинията й. В друга чиния имаше питка, а до нея — малка купичка със сос, чинийка с масло и буркан с конфитюр от къпини. В следващата чиния имаше парчета банан, ябълка и зърна грозде, а до тях стоеше висока чаша портокалов сок.

— Хапвай, хлапе. Не се срамувай.

Кейти започна да яде, отначало бавно, после по-решително. Не си спомняше последния път, когато бе яла нещо хубаво.

— Вкусно ли е? — попита Лоти, като пусна пържено яйце и две наденици в блендера.

— Да, госпожо — отговори Кейти. — Това е най-хубавата наденица, която някога съм яла.

— Почти всичко е прясно — каза Лоти. — Купуваме пресни наденици от господин Торбет. Той е най-близкият ни съсед, живее по-нагоре по улицата. Яйцата идват направо от кокошарника отзад. Картофите и доматите са от градината. А леля ти Мери прави най-хубавите питки от тази страна на Мисисипи.

— Къде е леля Мери? — попита Кейти.

— На работа. Тя е медицинска сестра в болницата. Позволяват й да работи специална смяна, за да може да прекарва повече време с Люк. Излиза оттук в три сутринта и се прибира у дома по обед.

Люк нададе силен вой от всекидневната.

— Идвам, бебчо — извика Лоти, като натисна копчето на блендера. — Само секунда.

— На колко години е той? — попита Кейти.

— Люк? На седем.

— Какво не е наред с него?

— Церебрална парализа — отговори Лоти. — Болест, която му пречи да живее като останалите. Но ние не смятаме, че нещо не е наред с него. Той просто е едно от красивите създания на Господ. И не го оставяй да те заблуди. Той не ходи и не говори като другите, но е умен млад джентълмен. И много сладък. По-сладък от гроздето, което ядеш.

— Ще се оправи ли? — поинтересува се Кейти.

— Не, скъпа. Леля ти и съпругът й, Господ да го прости, водиха Люк по лекари из цялата страна. Заведоха го чак в университета „Дюк“ и клиника „Майо“ и на безброй други места. Никой не може да направи нищо по въпроса.

Докато Лоти говореше, тя изсипа смлените от блендера яйца и наденица в чиния. Чернокожата жена вдигна очи и видя любопитния поглед на Кейт.

— Той обича вкуса на месото — обясни й Лоти, — но не може да го сдъвче, а и не преглъща много добре. Просто го смилам, за да му помогна. Правим същото с плодовете и зеленчуците, всъщност с всичко, което яде.

— Значи е като бебе? — попита Кейти.

— Предполагам, че да. Безпомощен е като бебе. Носи пелени и го къпем всеки ден. Никога не става от леглото. Но не му говорим като на бебе. Отнасяме се с него както с всяко друго седемгодишно момче. Що се отнася до звуците, които издава… опитва се да говори, но мускулите на устата му не работят достатъчно добре, за да му позволят да оформи думите. Но аз и леля ти Мери го разбираме. Ти също скоро ще започнеш да го разбираш.

Кейти отхапа последната хапка от плода и остави вилицата си в чинията.

— Приключи ли? — попита Лоти.

— Да, госпожо. Благодаря.

— Ела с мен. Ще ти покажа как да храниш Люк.

Кейти прекара останалата част от първата си сутрин във фермата в проучване на новата обстановка. За нейно удоволствие, тя откри, че хамбарът отзад бе дом на Маги, черно-бяло коли, три шарени котки на име Уинкин^[1], Блинкин^[2] и Нод^[3] и козле на име Хенри. В ограденото пасбище се разхождаха пет крави, а кокошарникът се обитаваше от пет кокошки и петел на име Ърни. Всяко животно в имота си имаше име, с изключение на кравите.

Леля Мери се прибра у дома малко след дванайсет на обяд и след като нахрани Люк, разведе Кейт из целия имот. Всеки път, когато Кейти я погледнеше, виждаше майка си. Откриваше я в маниерите на леля си, в говора й, в начина, по който се движеше. Дори си помисли, че ако Мери не бе толкова мила и сърдечна жена, приликата с майка й щеше да е болезнена.

Имотът беше великолепен. Двайсет и пет акра зелени пасбища и още пет акра гори, които граничеха с националния парк. Кристалночист поток ромолеше през земите, а планините наоколо се издигаха като величествени стражи.

— Красиви са, нали? — попита леля Мери, когато забеляза, че Кейти се бе вторачила във върховете.

Двете се носеха по пасбището във вехтия зелен пикап, който леля Мери бе изкарала от хамбара.

— Да, госпожо — отговори Кейти.

— Но могат да са и много опасни. Трябва да уважаваш планините, Кейти.

— Да, госпожо.

Изкачиха се по малко било, водещо обратно към къщата, и Кейти забеляза движение вляво. Погледна пътя към гората, по който обикновено минаваха дървосекачи, и видя няколко камиона, отправили се към „Фучащо разклонение“. Начело се движеше джип със звезда на вратата и няколко лампи на покрива.

— Какво е това? — попита Кейти, като посочи конвоя.

Лицето на леля Мери застина.

— Нищо — отговори тя. — Ако ги видиш отново, дръж се все едно не са тук.