Скот Прат
Несправедливост за всички (57)

56

Събужда ме звук. Отварям очи в тъмната спалня и поглеждам дигиталния часовник на нощното шкафче. Почти три сутринта е. Чувам го отново. Гърлено ръмжене откъм долната част на леглото. Рио. Нещо го е стреснало.

— Шшшт, Рио, заспивай.

Отпускам глава на възглавницата и затварям очи. Чувам ритмичното дишане на Каролайн до мен. Започвам да се унасям, но Рио изръмжава отново, този път по-силно. Сядам и спускам крака от леглото. Чувал съм го да ръмжи хиляди пъти, но сега е различно.

Светвам лампата до леглото и се надигам. Рио също става и стои близо до затворената врата на спалнята. Ушите му са прилепнали до главата и трепери. Отивам до него и го потупвам по врата, за да го успокоя, но той не ми обръща внимание. Нещо не е наред. Определено не е наред. Хващам нашийника му и поглеждам Каролайн. Тя седи и търка очи. Притискам пръст до устата си и отварям вратата на спалнята.

— Тичай да ги хванеш! — прошепвам и пускам нашийника.

Кучето се хвърля в тъмнината, сякаш е изстреляно от оръдие.

Чувам оглушителен изстрел след три секунди, последван от жалостиво квичене. Каролайн изпищява. Първото, което ми идва наум, е, че някой от семейството на Брайън Гант е дошъл да си отмъсти. Мятам се на леглото и гася лампата. Чувам кучето да скимти някъде в къщата. Хващам Каролайн за ръка.

— Не издавай и звук — прошепвам й и я дръпвам към гардероба между спалнята и банята.

В ъгъла на гардероба стои полуавтоматична пушка „Ремингтън“. Винаги я държа заредена. Пръстите ми я намират и свалят предпазителя.

Помагам на Каролайн да се скрие под дрехите и кашоните с лице към вратата. Подавам й оръжието.

— Остани тук. Пушката е готова за изстрел. Трябва само да натиснеш спусъка. Когато се върна, ще кажа нещо, преди да вляза. Ако влезе някой друг, пръсни му черепа.

— Къде отиваш? — отчаяно прошепва тя.

Не иска да я оставям сама.

— Отивам да очистя копелето, което нахлу в дома ми и застреля кучето ми.

Кипя от гняв. Това е моята къща. Късна нощ е. Жена ми е ужасена. Проклет да съм, ако позволя на нападателя да се измъкне жив. Промъквам се тихо в спалнята и вземам деветмилиметровата берета от чекмеджето. Проверявам пълнителя и го пъхвам обратно вътре. Пистолетът е зареден, а аз съм готов, макар че сърцето ми бие лудо и ръцете ми треперят леко. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се съсредоточа.

Остави ги да дойдат при теб. Който е стигнал чак дотук, ще измине и останалата част от пътя, за да се добере до теб.

Клякам на пода до тоалетката и се вслушвам. Чувам трясък, после мърморене. Идват от кухнята. Престъпникът се е ударил в ъгъла на масата.

Още една минута, която ми се струва цяла вечност в тъмнината, и чувам скърцането на пода. Майната му. Не мога да чакам повече. Запълзявам по корем към звука. Надниквам зад ъгъла и виждам чифт крака — две тъмни сенки встрани от кухненската маса. Но нищо друго. Ако се изправя, ще се изложа на куршумите му. Изчаквам още няколко секунди, за да се уверя, че е сам. Облягам лакти на пода и се прицелвам между краката на стол. Човекът отново си мърмори. Намира се на около пет метра от мен.

Пламъчето от дулото е ослепяващо, а трясъкът раздрусва тъпанчетата ми. Мъжът изкрещява и се просва на пода. Чувам как оръжието му изтраква на плочките и се изплъзва от него. Скачам и се втурвам към нападателя. Протягам ръка и светвам лампата, когато профучавам покрай нея. Пистолетът му лежи до крака ми и аз го изритвам настрани. Кретенът е проснат на пода и стене. Стиснал е коляното си с ръце и пръстите му са почервенели от кръвта. Обзема ме диво желание да притисна беретата към слепоочието му и да натисна спусъка. Пристъпвам към него. Вдигам крак, забивам го в рамото му и го обръщам по гръб.

— Ти?!

Завъртам се към спалнята и изкрещявам:

— Каролайн, ела тук!

Тя пристига след няколко секунди, стиснала пушката, и тръгва предпазливо към мен. Поглежда мъжа на пода и ченето й увисва.

— Способна ли си да простреляш това лайно, ако помръдне?

Тя кима утвърдително. Погледът й ми показва, че е решена на всичко.

Завъртам се и излизам в коридора, който води към стаята на Джак. Рио лежи на няколко стъпки от вратата. Под гърдите му се е образувала малка локвичка кръв. Коленича до него. Дишането му е затруднено, но очите му са отворени. Погалвам го по ушите и той изстенва.

— Ще се оправиш, приятелю. Всичко ще е наред.

Преглеждам го набързо. Куршумът е влязъл в рамото му и е счупил крака. Трябва да спра кървенето. Свалям си фланелката и я увивам стегнато около раната. Кървенето намалява, но трябва да заведа кучето на ветеринар.

Ставам и той изскимтява.

— Веднага ще се върна. Не ни напускай.

Втурвам се обратно в кухнята, където Каролайн все още стои, насочила пушката към нападателя. Грабвам мобилния и набирам номера на доктор Джеймс Крук. Той се грижи за животните ми от години и е свикнал да го будят. Вдига на петото позвъняване и му разказвам какво е станало. Той обещава да дойде веднага.

Връщам се бързо в кухнята. Мъжът се е търколил настрани, но сега гледа към мен. Ръцете му още са обвити около лявото му коляно. Каролайн стои с насочена към главата му пушка.

— Кървя — тихо казва Лий Муни.

Усещам силната миризма на алкохол във въздуха. По-рано, когато посетихме дома му, вече беше пиян, но сигурно е продължил да се налива, което е довело до малоумното му решение, че аз трябва да умра.

— Не ми пука дали кървиш — отговарям.

— Трябва… трябва да отида в болницата.

— А какво ще кажеш за моргата?

Коленича до него и притискам дулото на беретата към челото му. Главата му се мърда с треперенето на ръката ми.

— Не можа да се примириш, а? Трябваше само да се скриеш в някоя дупка някъде.

— Не разбираш — отвръща той с хленчещия глас, който съм чувал повече пъти, отколкото ми се иска да си припомня.

Сега обаче гласът му е одрезгавял от пиене. Разширените му зеници приличат на черни дупки.

— Ти си човекът, който не разбира — възразявам.

Изпитвам нещо, което никога преди не съм чувствал, и внезапно осъзнавам, че е безразличие. Не ми пука за него. Не ми пука, че кърви.

— Ти нахлу в дома ми, гадно копеле. Знаеш какво казва законът относно самозащитата в собствения ти дом, нали?

Очите му проблясват разбиращо. Знае какво имам предвид.

— Точно така. Имам право да използвам смъртоносна сила. Мога да се защитя срещу всеки, който нападне дома ми.

Отстъпвам назад и мислите ми запрепускват лудешки.

Ако го огледат отблизо, ще видят количеството кръв на пода и ще разберат, че е кървял известно време, преди да бъде прострелян за втори път. Ще анализират траекторията на куршума и ще узнаят, че си стоял над него, когато си го застрелял. Ще те обвинят в убийство.

Той е боклук. Изнасили Хана и поръча убийството й, а ще се отърве безнаказано. Той застреля кучето ти. Трябва да умре.

Запъвам ударника и си поемам дълбоко дъх.

Нежна ръка стисва дулото и го бута леко надолу. Излизам от транса и познавам гласа.

— Недей — казва Каролайн. — Ти не си като него.

Отпускам пистолета настрани и кимам. Осенява ме интересна мисъл, нещо, което Бейтс ми каза за Рамирез. Отстъпвам назад, вдигам крак и го стоварвам върху нараненото коляно на Муни с всичка сила. Той изпищява агонизиращо. Набирам 911 и им съобщавам, че е имало престрелка. Кавалерията е на път насам.

— Погрижи се за Рио, моля те — казвам на Каролайн.

Отивам до чекмеджето до мивката, вадя чиста кърпа и се връщам при Муни.

— Ето — казвам, като я мятам на челото му. — Отиваш в затвора. Опитай се да не кървиш до смърт, преди да те откарат там.