Скот Прат
Несправедливост за всички (30)

29

Кейти усети влажен език по лицето си и отвори очи. Беше нощ, но небето бе ярко осветено.

— Маги — прошепна тя. — Добро момиче.

Звукът, който изпълни ушите й, приличаше на тътен от локомотив или торнадо. Внезапно осъзна къде се намира. Опита се да седне, но болката в ребрата й бе толкова силна, че спря дъха й. Оранжеви пламъци изскачаха от покрива поне на петнайсет метра височина и хвърляха огнени въглени наоколо. Кейти бе успяла да се отблъсне на около трийсет метра от къщата, преди да изгуби съзнание, но заради кошмарната жега имаше чувството, че я пекат на бавен огън.

Маги се втурна към къщата и изчезна.

Сигурно отива да провери другите. Трябва да са избягали от къщата.

Кейти заби пети в земята и започна да се отблъсква отново. Дишаше затруднено. Зачуди се колко от ребрата й бяха счупени при падането, тъй като всеки път, когато си поемеше дъх или раздвижеше горната част на тялото си, имаше чувството, че забиват касапски нож в гърдите й.

Замисли се за миг за страхливците, които бяха извършили това. Сигурно бяха търговците на наркотици. Някой им бе казал за посещението й в агенцията. Припомни си очите, които я наблюдаваха, когато си отиваше, и се зачуди дали чифт от тях бе виновен за случващото се в момента.

Леля Мери. Лоти. Дали са избягали? Дали са изкарали Люк навън? Наранени ли са? Мъртви? Не! Моля те, Господи, не и мъртви. Не отново.

Не трябваше да се отбива от туристическата пътека в парка. Не трябваше да позволява на „дрогистите“ да я видят. Не трябваше да споделя с леля Мери. Сега къщата им гореше заради нея.

Кейти забеляза фарове, които се приближаваха по пътя. Чу затръшване на врата и тежки стъпки. Някой коленичи до нея. Тя вдигна очи към лицето му. Господин Торбет, най-близкият им съсед, дружелюбен белокос фермер с най-дългите пръсти, които Кейти бе виждала някога. От другата й страна бе коленичила съпругата на господин Торбет, Роуз.

— Кейти! — извика господин Торбет. — Мили боже, Кейти! Добре ли си? Какво стана?

Той се протегна към врата й и повдигна главата й.

Не! Не! Не ме движете!

Остра като бръснач болка прониза тялото на Кейти.

— Останалите… — прошепна тя, преди отново да загуби съзнание.

Следващият път, когато Кейти отвори очи, жената, застанала над нея, бе непозната. Беше хубава жена на средна възраст с остри черти и кафяви очи. Черната й коса бе опъната в кокче, а тя самата бе облечена в бяло. Кейти я помисли за ангел. Жената си играеше с торба с някаква течност, която висеше от система до леглото.

— Къде съм? — попита Кейти.

Устата й бе пресъхнала, а езикът й бе като шкурка, но се чувстваше адски спокойна.

— В рая ли съм?

— В болницата си, скъпа — отговори сестрата, като застана до леглото и я хвана за ръката, — но ще се оправиш.

Кейти й се усмихна и погледна табелката й. На нея пишеше „Джун“.

— Болна ли съм? — попита Кейти. — Как се озовах тук?

— Не помниш ли?

Тя се замисли за миг, но не можа да си припомни нищо. Но честно казано, не й пукаше. Имаше чувството, че се носи из облаците. Поклати глава бавно.

— Преживя инцидент — каза сестра Джун. — Поспи сега. Ще се погрижим добре за теб.

— Познаваш ли леля Мери? — попита Кейти. — Тя работи в болницата.

Ангелът се извърна настрани за няколко секунди. Когато се завъртя обратно към нея, Кейти забеляза сълзи по бузите на сестрата и се зачуди защо жената плачеше.

— Да, скъпа, познавам я.

— Тя тук ли е?

— Почини си сега — каза сестрата. — Леля ти Мери винаги ще е край теб.