Скот Прат
Несправедливост за всички (40)

39

Хана отвори хладилника и извади бутилка студена вода. Забеляза пакета с пилешко, който бе купила във вторник. Трябваше да го сготви довечера или щеше да се развали. Реши да си направи пържено пиле по китайски по-късно и затвори вратата. Пачес лаеше въодушевено в спалнята и Хана го повика. Сипа малко от водата си в купичката му, наведе се и го погали по главата. Беше го заобичала силно през краткото време, откакто го притежаваше. Беше толкова сладък и послушен. Щеше да е идеално другарче за бебето.

Седмицата бе тежка. След разговора с господин Муни миналата събота, той й се обади в неделя и каза, че напълно е забравил за предстоящата си ваканция. Помоли я да не споменава на никого за разговора им. Щяха да повикат Танър в кабинета му, когато се върнеше на работа в понеделник, да си поговорят с него, да преценят реакцията му и да действат нататък.

Хана избягва Танър цяла седмица. Той й се обади няколко пъти и остави съобщения на телефонния секретар. В последното питаше дали бе направил нещо, което я е обидило, но тя го пренебрегна. Очакваше с нетърпение понеделник и възможността да се изправи срещу него. Можеше да не хареса онова, което щеше да й каже, но поне щеше да се сдобие с отговори.

Тя се изправи и влезе в спалнята. Свали червеното си яке и го метна заедно с чантата на леглото.

Примката се уви около врата й, преди да успее да се отдръпне от леглото. Хана усети, че я дърпат назад и нагоре. Краката й се вдигнаха от пода. Ръцете й незабавно посегнаха към гърлото. Нещо я душеше. Не можеше да диша. Какво беше това? Кой беше?

Който и да беше, бе адски як, много по-силен от нея. Хана усети космите по брадата му, когато я придърпа плътно към себе си. Усети и гадния му дъх и въздуха от ноздрите му в дясното си ухо. Но не успя да се освободи. Риташе, гърчеше се и се бореше, правеше всичко възможно да се измъкне от хватката, но той я тръшна по лице на пода и я прикова там. Нещо мокро прокапа от устата й. Кръв, сигурно кървя, помисли си тя.

Хана се успокои, когато прие неизбежността на собствената си смърт. Видя усмихнатото лице на майка си, вълничките по езерото Мичиган, величествените планини. Лоти я повика от кухнята. Вечерята беше готова. Люк се затърчи в леглото си с блеснали очи, сигурен признак, че бе разбрал шегата й. Леля Мери я потупа по ръката. Двете седяха на люлката на верандата в осветената от луната лятна нощ.

Когато тъмнината я погълна и се появи бялата светлина, Хана се изненада от липсата си на страх. Дори си помисли, че вероятно трябваше да благодари на мъжа, който отнемаше живота й. Да, убиваше и нероденото й дете заедно с нея, но откакто бе научила за бременността си, тя неведнъж бе мислила, че бебето бе поредната й трагедия.

Сърцето й спря да бие и бялата светлина стана още по-ярка.

Последното чувство, което Хана изпита, бе облекчение.