Скот Прат
Несправедливост за всички (22)

21

След малко оставям Леон Бейтс в къщата, която той смята за местопрестъпление. Не мога да направя абсолютно нищо. Той вече повика служителите от криминалната лаборатория, която също е финансирана с пари, иззети от търговците на дрога. Бейтс нае и обучи специалисти, така че да не му се налага да се тръшка на ФБР всеки път, когато се озове изправен пред сериозно престъпление. Отделът има дори мобилна минилаборатория. Няма да се изненадам, ако Бейтс успее да финансира собствена, отлично оборудвана лаборатория в близко бъдеще. Усъвършенствал се е в арестуването на търговци на наркотици до такава степен, че се съмнявам дали в областта са останали някакви. Но предполагам, че те са като плъховете и се размножават в тъмнината, докато светът около се тях се преструва, че положението е под контрол.

Намирам Муни в кабинета му. Отпива кафе, играе си с мустака си и чете вестник. Сигурно чете всяка дума, включително некролозите и обявите, тъй като прекарва часове наред с него всеки ден.

— Никакъв късмет — съобщавам, като почуквам на вратата.

— Никакъв късмет? Какво имаш предвид?

— Колата й е там, чантата й е на леглото заедно с якето, но нея я няма.

— Прегледа ли навсякъде?

— Два пъти.

Муни се обляга на стола си и разтърква брадичка.

— Господи, предполагам, че трябва да започнем да разпитваме наоколо, за да видим дали някой се е чувал с нея.

— Не си прави труда — възпирам го. — Бейтс се зае със случая.

— Бейтс? Какво искаш да кажеш?

— Обадих му се.

— Защо, по дяволите, го направи?

— Защото в къщата има кученце, което очевидно е било само доста време. В хладилника има развалено месо. А къщата се намира извън града в територията на Бейтс. Нещо не е наред, Лий. Бейтс смята, че в багажника на колата й има кръв.

— Бейтс е селяндур.

— Бейтс е добро ченге.

Муни се навежда напред и обляга глава на ръцете си.

— Мили боже — изохква той. — Тя е толкова сладко хлапе. Никога няма да си простя, ако й се е случило нещо. А и след онова, което стана със съдия Грийн…, какво ще си помислят хората?

Какво ще си помислят хората? Имаме убит съдия и изчезнала млада жена, а този кретен обмисля политическите последици. Отвращението ми към него расте по-бързо от градински плевел.

— Трябва да има разумно обяснение — казвам.

— Аз съм човекът, който я убеди да дойде тук — замислено процежда Муни. — Чух я да говори на семинар в Нашвил на тема съчувствието към жертвите. Беше толкова убедителна. Умна, весела, привлекателна. Когато свърши, имах чувството, че съм възкръснал. Малко по-късно я видях в хотелското фоайе. Представих й се и я поканих на кафе. Говорихме няколко часа и я убедих, че Североизточен Тенеси много ще й хареса и ще й е приятно да работи тук.

— Не се обиждай, ама това, което ми разказваш, звучи повече от професионален интерес.

— Не! — извиква Муни, като удря силно по бюрото, ококорил очи. — Защо всички вечно си мислят за мръсотии? Нямаше нищо подобно. Просто смятах, че тя ще внесе нещо свежо тук. Освен това, не съм педофил. Достатъчно стар съм да й бъда баща. И точно така се чувствах. Като баща. Имах желание да я защитавам и предпазвам, разбираш ли?

— Съжалявам, не исках да те разстроя. Просто исках да знаеш как изглежда.

Оставям го облегнал глава на ръцете си. Изненадан съм от дълбочината на чувствата му и съм облекчен, че не заговори отново за Рамирез. Но нещо, което Муни каза, определено ме притеснява: „Така се чувствах. Като баща. Имах желание да я защитавам и предпазвам…“

„Чувствах се.“

Говореше за нея в минало време.

Може би бе просто грешка.

Но може би знаеше нещо, което аз не знаех.