Скот Прат
Несправедливост за всички (4)

3

Шест месеца по-късно седя на метален стол в секцията за посетители на осъдените на смърт в затвора „Ривърбенд“ в Нашвил. „Ривърбенд“ е това, което през 2010 година наричат модерна поправителна институция. Просторен и съвременен е, но опитът ми показва, че мъжете, които излежават известно време в затвор с максимална охрана, не излизат „поправени“. Всъщност излизат оттам много по-коварни и ловки.

От другата страна, зад дебелия прозорец от плексиглас седи трийсет и осем годишният Брайън Томас Гант. Бях назначен да го представлявам преди почти петнайсет години. Беше първият ми осъден на смърт клиент, обвинен в убийство на тъщата си и в изнасилване на петгодишната си племенница. Срещу него нямаше никакви доказателства от съдебна медицина — ДНК пробите още не бяха станали златният стандарт, освен това нямаше и мотив за престъплението. Но племенницата, хлапе на име Натали Буз, казала на полицията, че мъжът, който я изнасилил, „приличал на чичо Брайън“. Ченгетата незабавно съсредоточили разследването върху Гант, а историята на момиченцето бързо се променила от „приличал на чичо Брайън“ на „беше чичо Брайън“. Той бил арестуван седмица след извършване на престъплението. Положих всички усилия по време на делото, но не успях да се преборя с показанията на малкото момиченце. Гант беше обвинен в убийство първа степен и изнасилване с утежняващи вината обстоятелства година след ареста си. И оттогава очаква смъртната си присъда.

След като чичото влезе в затвора, Натали Буз си промени мнението. Каза на съпругата на Гант, че не е сигурна дали е бил чичо Брайън. Всичко се случило прекалено бързо. Тя спяла, когато изнасилвачът влязъл в стаята й. Било съвсем тъмно. Историята бе напълно различна от показанията й по време на делото. Но това се оказа без значение. Апелативните адвокати на Гант помолиха Натали да подпише клетвена декларация, удостоверяваща убедеността й, че се е объркала, когато е идентифицирала Брайън Гант на делото. Тя подписа декларацията и адвокатите я представиха в съда. Но и прокуратурата, и апелативният съд я пренебрегнаха.

Няколко години след като Гант бе осъден, а ДНК пробите — усъвършенствани, съпругата му плати на частна лаборатория почти четирийсет хиляди долара, за да вземат проби от трите улики на местопрестъплението: чифт гащи, които племенницата носила, найлонов чорап, носен от тъщата, и срамен косъм, намерен на чаршафа на момиченцето. Лабораторията изследва ДНК-то от трите проби и нито една от тях не отговаряше на ДНК-то на Гант. Въоръжени с новите доказателства, апелативните адвокати успяха да издействат изслушване пред съдия, който обаче отхвърли молбата им за ново дело. Апелативният съд на Тенеси подкрепи решението на съдията и Гант си остана в това ужасно място. Убеден съм, че е невинен, но след като съдебните заседатели признаят човек за виновен и той получи смъртна присъда, е невероятно трудно да опровергаеш присъдата.

— Какво правиш тук? — пита ме Гант учтиво.

Надебелял е откакто го видях за последен път и косата по слепоочията му е посивяла, но изглежда в добро настроение.

— Тук съм като свидетел на екзекуция, да не повярваш.

— Джонсън?

— Точно така. Убийството, за което беше осъден, стана в нашия район. Шефът ми го стовари на гърба в последната минута. Как върви обжалването ти?

— Не върви. Освен ако Дона не им занесе извършителя на сребърен поднос, аз съм следващият.

Дона е съпругата на Гант. Виждам я в бакалницата веднъж или два пъти месечно, но избягвам да говоря с нея. Въпреки факта, че майка й беше убита, Дона упорито твърдеше, че съпругът й е невинен, и е обзета от фикс идеята да го оправдае. Навремето, когато представлявах Брайън, тя ми се закле, че той си е бил у дома в леглото заедно с нея през нощта, когато е станало престъплението. Даде показания за това и на делото, но прокурорът убеди съдебните заседатели, че тя просто защитава мъжа си.

— За коя дата те насрочиха? — питам.

— След три седмици.

— Господи, Брайън, нямах представа! Вкарахте ли ДНК профила, който Дона получи от лабораторията в базата данни на отдела на затворите? Те може да открият извършителя.

— Опитахме, но ни отказаха.

— Адвокатите ти не можаха ли да ги принудят?

— Как биха могли да ги принудят?

— Трябва да получат заповед от съдия.

— Кой съдия? Всички съдии досега потвърдиха присъдата ми. Аз съм само един затворник, осъден на смърт. Никой не иска да помогне.

— Аз мога ли да направя нещо?

— Благодаря за предложението.

— Съжалявам за всичко, Брайън. Съжалявам, че не свърших по-добра работа.

Погледът му омеква и той се усмихва, а аз незабавно изпитвам още по-силно чувство за вина.

— Господ действа по загадъчни начини, приятелю — казва той. — Не се самообвинявай. Направи всичко възможно и не изпитвам лоши чувства към теб. Господ ще се погрижи за това. А ако не го направи, няма да се усъмня в решението му. Ако ме призове в рая, значи го прави с някаква цел. Спокоен съм и съм в мир със себе си.

— Трябва да продължиш да се бориш.

— Както вече ти казах, в мир съм със себе си. Оставих се в ръцете на Господ и ще приема съдбата си с песен на уста и любов в сърцето.

Седим няколко минути в неудобно мълчание. Не се сещам какво друго да кажа. Накрая Брайън се надига.

— Мисля да се прибера в килията, господин Дилард. Благодаря ти, че дойде. Наистина. Мисълта, че се интересуваш от мен, ме кара да се чувствам добре. Господ да те благослови.

Осем часа по-късно, точно преди полунощ, съм обратно в затвора, но сега седя на сгъваем стол, поставен върху излъскания циментов под пред кабината за екзекуции. Сива боя покрива циментовите стени, а от флуоресцентните крушки, скрити зад прозрачни пластмасови лампи, се процежда слаба светлина. Чувствам се леко замаян и обзет от клаустрофобия. Ужасно ми се иска да се разкарам оттук.

Осъденият на смърт е бял мъж на име Филип Джонсън. Преди дванайсет години Джонсън брутално изнасили и уби осемгодишната Таня Рийд на около петнайсет километра от дома ми. Причини кошмарни неща на детето, после изхвърли трупа му в дере и го покри с шума и клони. Няколко момчета, които ловели жаби в потока, откриха Таня два дни по-късно.

Работех като адвокат едва от няколко години, когато стана престъплението. Отворих си собствена кантора в Североизточен Тенеси веднага щом завърших право и се захванах със защита на престъпници. Не участвах в делото на Джонсън, но съдейки по всичко, което чух и прочетох, нямаше никакво съмнение във вината му.

Беше сексуален маниак, вече излежал седем години за опипването на малко момиченце. Бе освободен условно и живееше в област Юникой в деня, когато отвлече Таня Рийд от дома й. Спермата му бе открита по тялото на момиченцето, а нейната кръв и косми — по задната седалка на колата му.

Изпратиха ме тук като свидетел от името на прокуратурата на първи съдебен район и на шефа ми — човека, когото бяха избрали за главен прокурор. Името му е Лий Муни и той трябваше да свърши работата лично, но вчера ме извика в кабинета си и каза, че трябвало да присъства на някаква конференция в Чарлстън и щял да отсъства до петък вечер. И после ме натовари с тази неприятна задача. Нямаше никаква възможност да откажа.

Семейството на Таня Рийд е тук — майка й, баща й и бабите и дядовците й. Усмихват ми се колебливо. Бях им се представил по-рано точно както шефът ми нареди. Семейството е облечено семпло и седи кротко и безмълвно. Определено не се чувстват добре на място като това, толкова близо до кабината на смъртта. Спомням си молбите на родителите по телевизията в деня, след като детето им бе отвлечено. Забелязвам, че са се състарили още повече за дванайсетте години, които бяха нужни, за да докарат убиеца на дъщеря им до справедливия край. Косите им са посивели, рамената им — отпуснати. Толкова са апатични, че изглеждат почти безжизнени.

Трябва да призная, че изпитвам смесени чувства относно смъртната присъда. Философски и интелектуално не мога да се примиря с идеята, че модерно, цивилизовано правителство, което забранява на хората да убиват, си позволява да наказва престъпниците с убийство. Но после си представям нещата от другата страна — ако знам, че някой е отвлякъл, измъчвал и убил някое от децата ми, ще искам този човек да умре. Ще искам да страда. Освен това знам, че аз самият съм способен да го убия. Може би правителството трябва да обмисли закон, който да позволява на семейството на жертвата да убие осъдения. И да им дадат възможност да го убият по същия начин, по който е била убита жертвата. Вероятно подобна форма на отмъщение ще им даде утехата, за която копнеят.

На първия ред седят двама представители на местните медии, млади вестникарски репортерки, облечени в тъмни делови костюми. От престъплението е минало толкова дълго време, че щатските и националните медии вече са се прехвърлили на по-актуални проблеми. Таня Рийд е стара новина, излязла от употреба в бързо развиващото се общество. Гледам младите жени и се чудя какъв ли ефект ще има върху тях екзекуцията. Начинаещи журналистки, едновременно неопитни и арогантни. Снизходително подготвят „загрижения“ си вид за снимките пред затвора по-късно. Чудя се как ще се чувстват относно флирта си с професионалния воайоризъм, след като са гледали как човек умира на пет метра от бележниците им.

В точно определения момент довеждат Джонсън в кабината, облечен в бяла болнична нощница, с белезници на ръцете и окови на краката. Стоманена стена отделя свидетелите от осъдения. В нея има прозорец, който прилича на онези в родилните отделения, през които бащите гледат новородените си бебета. Размишлявам над тази ирония за миг, после я пропъждам от мислите си.

Джонсън е нисък и дебел, с късо подстригана черна коса, двойна брадичка и гладко избръснато лице. Чудовището е на четирийсет и една години, но изглежда на не повече от трийсет. Прекарал е почти половината от живота си в затвора, но ако замениш болничната нощница със сако, панталон и вратовръзка, ще прилича на съседа, който събира подаянията в църквата в неделя сутрин.

Представителите на затвора също са тук. Директор Томи Джо Тестър въвежда Джонсън в кабината, следван от двама огромни пазачи в черни униформи. Свещеникът, лекарят и двама медицински техници с каменни лица и бели престилки влизат след тях.

Джонсън спира и се вторачва тъжно в публиката. Никой от собственото му семейство не е дошъл да го гледа как умира. До този момент той поне се опитваше да запази спокойствие, но устните му затреперват и рамената му увисват. Пазачите му помагат да се качи на носилката и той се разплаква. Свалят белезниците и оковите му и ги заменят с кожените каиши, закачени към носилката. После пазачите отстъпват назад към стената.

— Точно така, плачи, копеле — чувам бащата на Таня да мърмори от мястото си. — Отиди си като истински страхливец, какъвто си.

Директорът, облечен в тъмносин костюм, пристъпва напред с лист хартия в ръка.

— Филип Тод Джонсън — казва той с провлечен южняшки акцент. — Чрез властта, възложена ми от щата Тенеси, нареждам изпълнението на смъртната присъда, определена от наказателния съд в област Вашингтон по дело „Щата Тенеси срещу Филип Тод Джонсън“, да бъде извършено веднага. Имаш ли последни думи?

Следва кратко мълчание, после жалостив вой.

— Съжалявам — изплаква Джонсън. — Ужасно съжалявам! Не можах да се удържа. Господ да ми прости!

Не знам какво ще е отношението на Господ към него, но щатът Тенеси определено не е в настроение да прощава.

— Господ да се смили над душата ти — казва директорът, докато медиците включват системата към лявата ръка на Джонсън.

Три различни лекарства ще бъдат инжектирани в тялото му: петте грама натриев тиопентал ще го накарат да изпадне в безсъзнание, после стоте милиграма панкурониев бромид ще блокират нервната и мускулната му система и ще прекратят дишането му. И накрая стоте милилитра калиев хлорид ще спрат сърцето му. И трите дози са смъртоносни поотделно, но щатът иска да се увери, че осъденият е мъртъв и не чувства нищо. Хората, които са наясно с подобни неща, смятат това за най-хуманния метод за убиването на човешко същество.

Джонсън продължава да плаче, докато свещеникът се моли. Внезапно микрофонът в кабината бива изключен. Сега можем само да гледаме. Лекарят пристъпва напред, а единият техник отива зад стената, вероятно за да пусне първата доза смъртоносно лекарство. Искам да затворя очи, но не мога. Макар да смятам всичко това за връх на лицемерието и да изпитвам погнуса, съм омагьосан. Трийсет секунди след като техникът изчезва зад стената, гърдите на Джонсън се повдигат, очите му потрепват и той застива. Мисля си, че смъртта, дарена му току-що, е много по-спокойна и чиста от зверствата, които той бе причинил на малката Таня. Но въпреки това се чудя дали случилото се би могло да бъде наречено правосъдие.

Оставам на мястото си за момент. Чувствам се неудобно и не знам какво да направя. После семейството се надига и аз ги последвам. Шоуто приключи — преносно за семейството и буквално за Джонсън. Излизам навън в нощта.