Скот Прат
Несправедливост за всички (46)

45

Анита Уайт вярваше, че Томи Милър щеше да се появи в къщата на майка си скоро. Все пак, дете беше. Баща му бе погребан наскоро. Сигурно искаше да е близо до майка си, а и се нуждаеше от пари. Анита изготви прост, но ефективен план, за да открие дали Томи се е появил. Даде номера на мобилния си на любопитната съседка Труди Гудин и я помоли да държи къщата на Милър под око.

Госпожа Гудин й се обади късно във вторник вечер.

— Видях го през прозореца — заяви тя. — Сигурна съм, че е той.

Анита и трима други агенти заловиха Томи в шест часа на следващата сутрин, когато той и майка му излизаха от гаража. Тони Милър шофираше, а Томи седеше до нея. Агентите изиграха обичайното си шоу с демонстриране на сила при арест — извадени пистолети, викове, заплахи. Когато Ралф Хармън откри, че Томи имаше билет до Сан Франциско и пет хиляди долара в брой в раницата си, побесня и арестува Тони за възпрепятстване на правосъдието. И Томи, и майка му, бяха оковани в белезници, заведени в офиса на ФБР и поставени в отделни стаи за разпит. Агент Хармън се опита да разпита Тони Милър първо, но тя незабавно настоя да говори с адвокат.

— Какво ще правим с нея? — попита го Анита, когато той излезе от стаята.

— Остави я да поседи там. Можем да я задържим седемдесет и два часа, преди да я изправим пред съдия. По никакъв начин няма да й позволя да се доближи до телефон. Първото, което ще направи, е да повика адвокат и да го натовари със случая на момчето.

Анита загледа екрана, на който Хармън влезе в стаята за разпит и прочете на Томи правата му. За нейна изненада, Томи не спомена нищо за адвокат. После Хармън го остави сам три часа. Тони Милър още седеше в другата стая. През трите часа единственото, което агентите чуха от Томи, бе молбата му да отиде до тоалетната. През останалото време просто седя, облегнал глава на масата.

Тъкмо преди Анита, Норкрос и Хармън да влязат в стаята, за да разпитат Томи, Хармън извика агентите в кабинета си.

— Аз ще ръководя разпита — съобщи им той. — Вие двамата само ще наблюдавате и ще се учите. Единственият задоволителен резултат от разпита ще бъде подписано признание и арест за убийство първа степен и възнамерявам да го постигна.

Когато влязоха в стаята, Хармън седна точно срещу Томи. Анита се настани вдясно от него, а Норкрос — вляво. Анита огледа момчето внимателно. Видя уплашено хлапе, което страшно приличаше на баща си. Тя бе виждала снимки на Рей Милър във вестника и незабавно забеляза приликата. Томи беше млад и хубав, с тъмна коса и очи, леко гърбав нос, високи скули и чудесни черти.

— Къде беше, синко? — попита Хармън дружелюбно. — Търсихме те навсякъде.

— Пътувах известно време — отговори Томи.

— Искам да разбереш нещо от самото начало, Томи — каза Хармън. — Мога ли да те наричам Томи? Искам да знаеш, че сме тук, за да ти помогнем. Готови сме да направим всичко, за да ти помогнем да помогнеш на себе си. Вярваш в това, нали? Вярваш, че сме тук, за да ти помогнем? Ние сме твои приятели, синко. Не искаме да ти се случи нищо лошо.

Томи кимна безмълвно. Анита си помисли, че видя облекчение по лицето му. Искаше й се да му каже, че Хармън не бе негов приятел. Искаше й се да го посъветва да изиска адвокат, но остана на мястото си мълчаливо, както й бе наредил Хармън.

— Прочетох ти правата по-рано, нали? — продължи Хармън. — Знам, че баща ти беше адвокат, така че би трябвало да си запознат с правата си. Но в закона настъпиха някои промени. Върховният съд казва, че вече нямаш конституционно право да изискаш адвокат по време на разпит. Но все още имаш право на адвокат и не си задължен да говориш с мен, ако не искаш. Разбираш ли това?

— Разбирам — отговори Томи.

— Сигурен ли си, че не искаш адвокат по време на този разпит?

— Мислех си за това откакто ме арестувахте — каза Томи. — Нямам какво да крия. Просто искам да оставя всичко това зад себе си.

— Естествено, че искаш. Освен това само човек, извършил нещо лошо, се нуждае от адвокат, прав ли съм? Само виновните се нуждаят от адвокати.

— Къде е майка ми?

— В друга стая в този коридор. Добре е.

— Тя ще влезе ли в затвора?

— Всичко зависи от това как ще мине разговорът ни — отговори Хармън. — Имаш ли нужда от нещо? Нещо за пиене? Или за ядене? Цигара?

— Малко вода — каза Томи.

Хармън кимна на Анита.

— Донеси вода на момчето.

Тя се върна бързо с бутилка вода, засегната от грубия начин, по който Хармън й бе заповядал. Томи поднесе шишето към устата си. Ръцете му трепереха леко. Разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата.

— Предполагам, знаеш защо си тук — възобнови разпита Хармън.

— Да, господине. Мисля, че искате да говорите с мен за убийството на съдия Грийн.

През следващите двайсет минути Томи даде на Хармън същите отговори, които бе дал на Джак Дилард преди две седмици. Припомни си вечерта, доколкото можеше, но не успя да отговори на въпросите относно действията му, след като бе напуснал гробището. Съобщи на Хармън, че се събудил пред магазин и отишъл с колата до дома на семейство Дилард. Каза му как дрехите му миришели на бензин и госпожа Дилард му предложила да ги изпере. Призна, че избягал от дома си, защото майка му му казала, че полицията го подозира в убийството на съдията. Но не знаел откъде тя е научила за това. Веднага щом се върнал у дома през онази сутрин, майка му го посъветвала да замине. Избягал от полицията в Дърам по същата причина — страх. Не мислел, че полицията ще повярва на историята му, че просто не си спомня. Обясни как дал колата си на непознат в Северна Каролина, защото знаел, че полицията ще я издирва, как пътувал на автостоп и с автобуси, отсядал в евтини мотели по пътя. Когато свърши, Хармън се облегна назад и скръсти ръце.

— Казваш, че дрехите ти миришели на бензин? — попита той.

— Трябва да съм се полял с бензин, когато пълнех резервоара. Но не си спомням.

— Къде е магазинчето, пред което си се събудил?

Томи му обясни и Хармън и Норкрос излязоха в коридора за няколко минути.

— Агент Норкрос ще отиде до магазина още сега, за да провери дали някой те помни — каза Хармън, когато се върна. — Междувременно, разкажи ми как се почувства, когато чу какво е причинил на баща ти съдия Грийн.

— Не знам — отговори Томи. — Объркан, изненадан.

— Беше ли ядосан?

— Не наистина. Когато татко ми разказа това, каза, че ще оправи положението. Каза, че всичко ще бъде наред, а аз просто трябва да си продължа ученето и да не се тревожа. Така и направих.

— Но нещата се влошиха, нали? Как се почувства тогава?

— Татко не ми каза много по въпроса. Не знаех колко лошо е положението, докато мама не ми се обади и не ми каза, че ще ми вземат колата. Тогава ми купиха хондата.

— Какво шофираше преди нея?

— Джип.

— Нов ли?

— На две години. Татко ми го подари, когато завърших гимназията.

— Значи минаваш от нов джип на стара хонда — отбеляза Хармън. — Това сигурно те е разстроило.

— Свикнах с хондата.

— Томи — каза Хармън, — ако искаш да ти помогна, трябва да си откровен с мен. Моля те, не се опитвай да ме залъгваш, че не си изпитвал абсолютно никакъв гняв към съдия Грийн.

— Не мога да кажа откровено, че не съм изпитвал гняв към него, особено след като татко се самоуби — отвърна Томи.

— И това е съвсем естествено — кимна Хармън. — Всеки в твоето положение би се чувствал по същия начин. По скала от едно до десет, колко бе ядосан?

— По скала от едно до десет? Дванайсет.

Анита потръпна. Томи очевидно не осъзнаваше това, но като проявяваше честност, просто си окачваше примката на врата.

— Значи беше достатъчно ядосан, за да го убиеш?

— Не казах нищо подобно. Не съм го убил.

— Наистина ли? Откъде знаеш? Казваш, че не помниш какво е станало. Казваш, че си бил ядосан. Знам, че ако някакъв кретен бе принудил баща ми да се самоубие, бих искал смъртта му. Може би си се подкрепил солидно с течен кураж и си отишъл да отмъстиш.

— Не съм. Не бих могъл. Никога не бих могъл да извърша нещо такова.

— Разполагаме с двама свидетели, които са видели колата ти в квартала на съдията малко след убийството. Един от тях е видял шофьора и описанието му съвпада с твоето.

Анита се размърда неудобно на стола. Хармън лъжеше. Законно бе полицай да лъже заподозрения, но тактиката обикновено водеше до нежелани резултати.

— Наистина ли? — учуди се Томи. — Има хора, които твърдят, че са ме видели?

— Ще ти кажа какво ще направя, Томи — продължи Хармън. — Агент Уайт и аз ще си починем малко, за да проверим докъде е стигнал агент Норкрос. А ти помисли какво става. Помисли усърдно, Томи. Изглеждаш добро момче и не искам да те видя как тръгваш по грешния път. Ако ни разкажеш какво се е случило през онази нощ, ще говорим с прокурора в твоя полза. Ще му обясним, че си ни сътрудничил и си изпълнен със съжаление и разкаяние. Това може да е разликата между дълга присъда и смъртна присъда. Кой знае? След всичко, което си преживял, може да те защитят с обяснение за психични отклонения. Намалена способност за преценка или нещо подобно. Така че, обмисли нещата грижливо, а ние ще се върнем след малко.

Разпитът продължи по същия начин цяла нощ. Анита бе наясно какво правеше Хармън. Изтощаваше момчето, опитваше се да го накара да признае, че то може да е извършило убийството. Отиването на Норкрос до магазинчето разкри, че никой от работещите там не си спомняше да е видял Томи. Норкрос дори бе посетил един от служителите, който работел нощна смяна. Показал му снимката на Томи, описал колата му, но служителят не си спомнял човек, който да прилича на момчето. Нямаше и документация за трансакция с кредитна карта на името на Томи.

Хармън оставяше Томи да седи в продължение на часове, после се връщаше в стаята и отново го разпитваше. С всяко посещение той разкриваше нова подробност как точно е бил убит съдията, как някой го е причаквал, прерязал е дърво и го е поставил напряко на пътя, как е ударил съдията с тъп предмет, завлякъл го е до клена, полял го с бензин и го обесил. Напрежението в разговора се увеличаваше всеки път. Анита забеляза физическите и психическите промени у Томи, когато разпитът стана по-настойчив и обвинителен. Момчето беше изтощено. Тъмни кръгове се бяха образували под очите му, които гледаха измъчено и празно. Речта му се забави, сякаш му се налагаше да си търси думите. Лесно бе да го объркаш.

Най-после, около три и десет сутринта, след почти двайсетчасов разпит, Хармън се наведе към Томи.

— Току-що говорих с майка ти — каза той. — Тя смята, че ти си извършил убийството.

Томи избухна в сълзи и Анита осъзна, че Хармън го бе пречупил.

— Майка ми вярва, че аз съм го извършил? — бавно попита Томи.

— Собствената ти майка — отговори Хармън и поклати глава.

Томи отпусна глава на масата. Рамената му потръпнаха и той заплака.

— О, Господи! — извика той. — О, Господи! Аз съм убиец!