Скот Прат
Несправедливост за всички (47)

46

Роско Стинет отби на застлания с чакъл път към малък бар извън Мористаун. Беше идвал тук и преди, но това не означаваше, че се чувства удобно. Мястото беше истинска дупка. Намираше се сред нищото. Но Рафаел Рамирез го притежаваше и отказваше да се срещнат другаде. Тъй като отношенията на Стинет с Рамирез бяха печеливши, той пренебрегна отвращението си, излезе от ягуара и тръгна по чакъла. Носеше си и куфарчето, за всеки случай. Не знаеше какво иска Рамирез, но се надяваше да е нещо, което да му осигури поредната тлъста сума. Вероятно се нуждаеше от помощ да раздвижи парите си. Стинет притежаваше известен опит в това отношение, но никога не си бе имал работа с наркодилър, толкова богат като Рамирез.

Стинет бутна тежката предна врата и влезе в бара. Рамирез го чакаше в ъглово сепаре, на същото място, където адвокатът се бе срещнал с човека, когото познаваше само като Мексиканеца. В това сепаре Стинет бе уредил убийството на Хана Милс. Той сложи ръце на масата, която се намираше до вратата, и изчака двамата мъже да го обискират и проверят за звукозаписни устройства. Когато свършиха, той пристъпи към сепарето на Рамирез.

— Какво ще кажеш за един скоч с лед? — помоли Стинет, като се настани в сепарето.

— Тук няма скоч — отвърна Рамирез.

— Бира тогава.

Рамирез кимна на белия мъж зад бара и му каза да донесе на Стинет халба наливна бира. Мъжът донесе бирата и я постави пред адвоката.

— Е, как е животът навън? — попита Стинет.

— Искам си парите обратно — изръмжа Рамирез.

Стинет едва не се задави с бирата и бързо остави чашата на масата.

— Не разбирам.

— Парите, които ти платих за убийството. Сто и петдесет хиляди долара. Не ги спечели. Искам си ги обратно.

— Но аз изпълних задълженията си по договора! — възрази Стинет. — Обвиненията срещу теб бяха оттеглени. Спечелих си сумата.

— Съгласен съм да ти позволя да запазиш двайсет хиляди — каза Рамирез, — но си искам останалите.

— Това е абсурдно — отвърна Стинет. — Нечувано! Подписа договор. Таксата не може да бъде върната. Почти всички такси в наказателни случаи са невъзвръщаеми. Не мога да водя бизнеса си по друг начин. Трябва да си плащам сметките, да си планирам бюджета…

— Живееш като цар — прекъсна го Рамирез. — Видях ягуара ти отвън.

— Не виждам той какво общо има с всичко останало.

— Мисля, че проявих щедрост — отбеляза Рамирез. — Повече от справедлив бях.

— Не разбирам как можеш да наречеш справедливост настояването си да ти дам сто и трийсет хиляди долара от моите пари, пари, за които имам договор и законно право. Договорът изискваше от мен да те представлявам до разрешаването на случая, независимо дали ставаше дума за дело, сключване на сделка, оттегляне на обвиненията или каквото и да било друго. Уредих да оттеглят обвиненията.

— Аз бях отговорен за оттеглянето на обвиненията — опроверга го Рамирез, — а не ти.

Стинет чу отварянето на вратата и се огледа. Друг мексиканец бе влязъл в бара. Той погледна Рамирез и поклати глава.

— Но аз бях човекът, който ти направи предложението! — извика Стинет.

— И заради това ти плащам двайсет хиляди долара.

— Но когато първо ти споменах за сделката, ти не каза нищо за връщане на хонорара за убийството. Останах с впечатлението, че това няма да е проблем.

— Е, сгрешил си.

Стинет се облегна назад и прокара ръце през къдравата си коса. Истината бе, че вече не разполагаше с парите. Беше ги използвал за начална вноска за купуването на използвана „Чесна“. Летеше през по-голямата част от живота си и бе харесал самолета отдавна. Рамирез му бе дал възможност да направи покупката.

— Това не е правилно — каза Стинет. — Ами ако откажа?

— Не е добра идея.

— Ами ако ти кажа, че не разполагам с парите? Че вече съм ги изхарчил?

— Ще си помисля, че или си лъжец, или си адски тъп. Искам си парите и ги искам през следващите двайсет и четири часа.

— Това е невъзможно! Казвам ти, че не разполагам с тях!

— Ами ако животът ти зависи от това?

— Значи сега ме заплашваш? Не мисля, че осъзнаваш с кого си имаш работа. Не съм някакъв смотан престъпник, когото можеш да убиеш, без на някого да му пука. Ако ми направиш нещо, ще платиш прескъпо.

Рамирез се разсмя.

— Чухте ли това, момчета? Ще платя прескъпо.

Стинет се размърда притеснено. Смехът продължаваше. Той се опита да стане, но Рамирез го хвана за ръката.

— Успокой се, приятелю. Успокой се. Трябваше да проявя повече разум и да не си искам парите от адвокат.

— Не разбираш — нервно каза Стинет.

Кракът му затрепери неконтролируемо. Догади му се.

— Просто ние с теб имахме договор. Договор, нали разбираш?

— Да, да, договор — кимна Рамирез.

Мексиканецът се протегна под масата и Стинет внезапно се озова вторачен в дулото на пистолет със заглушител.

— Като говорим за договори — каза Рамирез, — страхувам се, че ти си единственият човек, който може да ме свърже с договора за убийство на момичето. Или поне единственият, на когото нямам доверие.

— За какво говориш? — извика Стинет и усети как по вътрешността на бедрото му се стече топла урина. — Никога не бих направил подобно нещо. Помисли малко! Ако някога проговоря и дума за теб, аз самият ще се озова забъркан във всичко това. Ще е професионално самоубийство. Ще ме напъхат в затвора.

— Приятелят ти, онзи от прокуратурата, който ти даде парите за договора — прекъсна го Рамирез, — той знае кой съм. Също знае и че аз съм уредил убийството.

— И какво от това? Не си докосвал парите, не си говорил с хората, които убиха момичето. Чист си, Рафаел.

— Не обичам нерешени проблеми.

— Ще разкараш ли този пистолет от лицето ми?

Стинет се опитваше да запази спокойствие, но усети, че ще заплаче всеки момент.

— Ще ти върна парите — изломоти той.

— Не, няма да ги върнеш. Лъжеш.

Рамирез натисна спусъка.

Последните думи, които Роско Стинет чу, бяха:

— Всичките сте еднакви. Шибани адвокати!