Скот Прат
Несправедливост за всички (28)

27

Обаждам се на Каролайн и я каня да вечеряме в „Несравним“ в Джонсън. Ресторантът е прочут с великолепните си пържоли и гръцки салати, но аз се интересувам повече от частните стаи, които предлагат. Каролайн не споменава по телефона нищо за изчезването на Хана, затова предполагам, че не знае. Новината ще я разстрои ужасно, затова решавам да я споделя по-късно у дома. Искам да поговорим за нещо друго в ресторанта.

На вратата ме посреща собственикът, възрастен гръцки господин на име Стенопулос, който притежава заведението от четирийсет години и все още ходи на работа всеки ден. Повежда ме по коридора към малка частна трапезария. Поръчвам две бири. Каролайн се появява след по-малко от пет минути. Носи червено сако, черно поло и къса черна пола, която разкрива невероятните й крака. Сяда срещу мен без поздрав и отпива солидна глътка от бирата. Винаги пие бира направо от бутилката и й се възхищавам за това.

Келнерката влиза и поръчваме вечеря. Не съм гладен — стомахът ми бе свит цял ден, но все пак си поръчвам пържола. Ако не я изям, ще я занеса на Рио.

— Ядосана си — казвам, след като келнерката излиза.

Няма смисъл да се будалкаме. По-разумно е да поговорим откровено.

— Не съм ядосана. Страхувам се за Томи — отговаря тя.

— Какво каза на Тони?

— Мислех, че не искаш да знаеш.

— Промених си мнението. Какво й каза?

Каролайн отпива от бирата и се протяга към кошничката със соленки. Избягва погледа ми, което е сигурен признак, че е разстроена.

— Казах й, че вероятно ще бъде посетена от агентите на ФБР — отговаря Каролайн. — И я посъветвах да разкара Томи оттам.

— И тя направи ли го?

— Да. Той се върна на училище.

— Агентите появиха ли се?

— Двама. Чернокожа жена и едър бял тип.

Уайт и Норкрос.

— Какво им каза Тони?

— Нищо. Изгонила ги. Тя също беше омъжена за адвокат. Не беше нужно да й казвам как да действа.

— Разпитваха ли я за Томи?

— Разбира се.

Тонът й е раздразнителен и изпълнен с нетърпение. Откривам, че силно ми се иска просто да прекараме една приятна вечер в незначителни разговори. Но събитията през последните двайсет и четири часа ни подействаха ужасно. Единственото, за което мога да се надявам сега, е никой друг да не пострада.

— Каролайн, трябва да ти задам няколко въпроса и ще съм ти адски благодарен, ако си честна с мен.

— Винаги съм честна с теб.

Жена ми е права. Дрънкам тъпотии.

— Видя ли Томи тази сутрин?

Тя кимва утвърдително.

— Говори ли с него?

— Той каза, че трябвало да се прибере у дома. Направих му сандвич с яйце.

— Как изглеждаше?

— Вече разпита Джак за това сутринта. Не ми е приятно да ме каниш на вечеря, а после да се опитваш да ме разпитваш. Каза, че не искаш да знаеш нищо за участието ми. Защо просто не оставим нещата така?

— Чудесно. Хайде тогава да опитаме старата адвокатска игра на котка и мишка. Да поговорим хипотетично.

— Хипотетично? Какво имаш предвид?

— Аз ще направя предположение и после ще ти задам въпрос.

— Знам какво означава „хипотетично“, Джо. Просто не разбирам какво искаш от мен.

— Да предположим, че Томи е отишъл в нечия друга къща снощи. В дома на друг приятел. И да предположим, че майката на приятеля случайно е видяла Томи тази сутрин. И може би го е чула да казва къде е ходил снощи и какво е правил. Като говорим хипотетично, какво мислиш, че може да й е казал?

Забелязвам леко повдигнатите ъгълчета на устата й. Каролайн е склонна да си поиграе.

— Хипотетично? — пита тя.

Кимам.

— Може да й е споменал нещо за това, че не си спомня какво е правил предишната нощ. Може да се е напил здраво.

— Значи не смяташ, че Томи би й признал участието си в престъпление?

— Не. Не смятам, че би го направил.

— Мислиш ли, че тази жена, майката на приятеля му, би забелязала някакви наранявания по него?

— Не мисля, че би забелязала нищо подобно.

— Ами дрехите му? Тя би ли забелязала нещо необичайно в дрехите му?

Келнерката влиза в стаята с поднос с две гръцки салати и още две бири. Каролайн замълчава и я изчаква да излезе.

— Тя би забелязала, че дрехите му миришат лошо. Ризата, панталоните и обувките му.

Облягам се назад и се замислям. Навлизаме в опасна територия. Би трябвало да променя темата, да замълча, да запея, каквото и да е, но да спра разпита. Но ми се налага да продължа. Ако жена ми е направила нещо нередно, трябва да я защитя, а не мога да го направя, ако не знам истината. Припомням си дните, когато работех като защитник. Бутам салатата настрани и се облягам на масата.

— И на какво може да са мирисали дрехите му? — питам.

— Не съм сигурна. Може би на бензин.

Мамка му. Стомахът ми се свива. Устата ми пресъхва. Отпивам няколко глътки бира.

— Добре, да си останем на хипотезите. Изцяло в света на хипотетичното. Та ако Томи отиде в къщата на приятеля си и майката на приятеля му забележи, че дрехите му миришат на гориво, мислиш ли, че тя би го попитала защо?

— Може да го е попитала какво е станало. Той може да е отговорил, че май е спрял да сипе бензин някъде, когато е бил пиян, и е разлял малко по дрехите си, но не си спомня.

— И какво друго мислиш, че е било казано?

Каролайн приковава очи в мен. Изглежда съвсем спокойна, сякаш изпитва духовно пробуждане. Гласът й е стабилен.

— Първо, мисля, че тази жена му е повярвала. После може да го е попитала защо не си свали дрехите и не вземе на заем дрехи от сина й. Може да е възнамерявала да изпере неговите, тъй като той и майка му са съсипани от мъка напоследък. Може да се е опитвала да бъде мила с него. Може да се е опитвала да помогне.

— И какво може да е направила с дрехите му?

Каролайн поднася бирената бутилка към устата си, после я оставя на масата, без да отпие.

— Може да е сложила всичко в чувал за боклук и да го е занесла в пералното помещение в мазето.

Отпускам се леко. Не е толкова лошо, колкото си мислех. Дори ако дрехите на Томи са в дома ни, Каролайн ги е взела, преди да узнае за убийството на съдия Грийн.

Това не я прави виновна в престъпление. Въпросът е дали сега е задължена да уведоми полицията за дрехите и да им ги предаде. А и сега, след като ми разказа, макар и хипотетично, се чудя дали и аз съм задължен да говоря с ченгетата.

— Значи тези хипотетични дрехи в хипотетичното перално помещение… — казвам. — Мислиш ли, че още са там?

— Не мисля така.

— Защо не?

— Ами тази жена може да е сложила дрехите в пералнята веднага след като момчето си е тръгнало. А после може да е приготвила закуска за сина си. Съпругът й се появява неочаквано и започва да сипе откачени обвинения срещу Томи. И след като съпругът излиза, може би тя извършва нещо, което вероятно не би трябвало да прави. Но може би обича момчето като собствен син и вярва, че не е извършило престъпление. Може би иска да се увери, че дрехите му не могат да бъдат използвани срещу него.

Вдигам ръка да я спра. Виждам истината в очите й. Знам какво е направила.

— Не казвай нищо повече — помолвам я.

— След като съпругът й излиза, може би тя взема решение, за което знае, че може да съжалява някой ден. Но тя разчита на сърцето си. Не иска да нарани съпруга си по никакъв начин, но знае със сигурност, че момчето, което обича толкова много, не може да е извършило това ужасно нещо. Затова тя може би отива в пералното…

— Моля те, Каролайн, престани.

— И слага дрехите в сушилнята. По-късно се връща там, взема дрехите, занася ги до варела при пристройката и ги запалва.