Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Дилард (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Injustice For All, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
plqsak (2021)
Форматиране
in82qh (2021)

Издание:

Автор: Скот Прат

Заглавие: Несправедливост за всички

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 15.10.2012

Редактор: Саша Попова

ISBN: 978-954-655-346-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7572

История

  1. — Добавяне

11

Тази вечер се качвам по стълбите към кухнята, след като съм прекарал няколко часа в кабинета си. Рио, немската ми овчарка, се опитва да мине покрай мен и едва не ме събаря. Почти десет часът е и емоциите от последните няколко дни са ме изтощили напълно. Чувам гласове, докато вървя към кухнята, но когато влизам, те заглъхват. Джак, Лили и Каролайн седят около масата.

— Добре, аз съм параноик — казвам. — За какво говорехте?

— За Рей — отговаря Каролайн.

Великолепната й червена коса опада по време на химиотерапията, но вече расте отново и блести на светлината от лампата над масата. Руменината й също се завърна заедно с аурата, която я огражда като ореол. Лечението все още не е приключило, но вече не прилича на осъдена на смърт.

— Мама каза, че си бил в съдебната зала, когато Рей се е самоубил — казва Джак.

Кимам мълчаливо. Не ми се иска да преживявам отново онзи кошмарен момент.

— Значи си видял? Гледаше ли го, когато натисна спусъка?

— Да.

— Какво каза?

Сядам до масата и се вглеждам в тях.

— Говореше със съдия Грийн за това как е съсипал живота му. После Грийн отново го обвини в неуважение и в следващия миг Рей извади пистолета и започна да стреля по съдията.

— Жалко, че е пропуснал — обажда се Лили.

— Лили! — сгълчава я Каролайн, но тонът й е изненадан и развеселен, а не ядосан.

— Наистина го мисля — казва Лили. — Това, което съдия Грийн направи, беше жестоко. Нямаше право.

Радвам се на прекъсването. Не искам да им обяснявам, че аз бях последният човек, с когото Рей говори. Не искам да им разказвам за сбогуването му.

— Рей щеше да влезе в затвора, ако не се беше самоубил — казвам. — И колкото и да ми е неприятно да го призная, може би сега е по-добре. Говори ли с Томи? — обръщам се към Джак.

— Обадих му се пет — шест пъти, изпратих му и няколко съобщения, но не ми отговори. Чудех се дали да отида до тях, но ако не иска да говори с мен по телефона, вероятно няма да иска да го направи и в мое присъствие.

— Кога се връщаш в училище?

— Вдругиден. Трябва да тръгна рано.

— Опитай се да го хванеш по телефона утре, а ако не отговори, иди у тях. Сигурен съм, че в момента има нужда от приятел.

Бъбрим си още известно време и потъвам в разговора щастлив, че мога да общувам с децата си. Те са любима част от живота ми, а сега имам късмет, ако ги видя за трийсетина дни годишно. Възхищавам се на интелекта им, честността и зрелостта, и се гордея с мисълта, че съм участвал в създаването им.

Около единайсет Лили протяга слабите си ръце към тавана и се прозява.

— Изморена съм — казва. — Леглото ме зове.

Тя се надига, целува ме по бузата и излиза. Джак тръгва след нея и ние с Каролайн оставаме сами.

— Нещо те измъчва — казва тя.

— Защо мислиш така?

— Познавам те.

Край на загадките в отношенията ни. Когато бях по-млад, имаше неща, които не й казвах. Оправдавах се с мисълта, че не й трябваше да ги знае, вероятно дори не искаше да ги знае и бе по-добре да не навлиза в най-тъмните ниши на мозъка ми. Но тя събори всички бариери преди години и сега, на четирийсет и три години, се чувствам почти гол в нейно присъствие, сякаш може да види абсолютно всичко. Вярвам, че ме разпитва само за да провери честността ми.

— Непрестанно го виждам пред очите си — признавам.

— Кого? Рей ли?

— Беше невероятно. Случи се светкавично. Мисля, че трябваше да стигна до него по-бързо, но след първия изстрел замръзнах за момент.

— Пак започваш — казва Каролайн. — Обвиняваш се за нещо, което не можеше да промениш.

— Непрестанно виждам как задната част на главата му експлодира.

Сцената със самоубийството на Рей се прибави към дългия списък клипове в подсъзнанието ми. Изгледах я поне сто пъти през последните няколко дни.

Каролайн става и заобикаля масата. Обвива ръце около мен и ме притиска към себе си.

— Мислех си за теб по време на погребението днес — прошепвам. — За рака и за това какво щеше да е, ако ти…

— Шшшт — спира ме тя и притиска пръст до устните ми. — Когато ми поставиха диагнозата, ти казах, че няма да те изоставя.

Докосването й е успокояващо. Затварям очи и целувам ръката й.

— Трябва да почистим раната — казва тя.

— Добре.

След няколко минути седя на ръба на леглото ни, а Каролайн лежи по гръб. Ризата й е метната настрани, а аз съм вторачен в обезобразеното място, където навремето бе гърдата й. Хирургът, който се опита да изгради гърдата отново, трансплантира парче кожа и мазнина, взети от корема й. Каролайн бе в операционната дванайсет часа. Отначало всичко изглеждаше наред, но веднага щом започна радиацията, по кожата се появиха големи открити рани. После парчето кожа започна да се свива.

Хирургът ни обясни, че радиацията унищожавала тъканта в парчето. Нарече това „некроза на мазнината“. Три месеца по-късно той отново вкара жена ми в операционната. Този път взе голямо парче мускул от гърба й и го премести на гърдата. Резултатът от тази операция бе стафилококова инфекция, която едва не я уби. Когато най-после се съвзе от нея, върху новото парче се образува огромен мехур. И върху него се появи голяма открита рана.

Отговорността за почистване на раната падна върху мен. Каролайн се отпуска назад и затваря очи, а аз си слагам чифт латексови ръкавици. Свалям превръзката, бръквам предпазливо в раната с размера на монета и започвам да вадя марлята, която съм поставил там по-рано същия ден. Марлята е лепкава, покрита с кръв и мъртва тлъстина, която мирише на развалени яйца. Хвърлям я в кошчето до леглото.

Всеки път, когато правя това, питам Каролайн как се чувства. Отговорът й са сълзите, които се стичат по бузите й. Протягам ръка, вадя салфетка и избърсвам сълзите.

— Още няколко минути, бебчо.

Промивам раната със стерилен натриев хлорид, после разопаковам дълъг апликатор, обвит в памук, и го натапям в смес от кислородна и обикновена вода. Вкарвам апликатора в раната и започвам да попивам. Той стига десет сантиметра навътре под кожата.

— Раната се смалява, Каролайн. Наистина.

В най-лошия момент дупката под кожата бе с размера на юмрука ми. Вече заздравява, но напредъкът е болезнено бавен. Приключвам попиването, вкарвам чистата марля и правя новата превръзка. Обезопасявам я с лепенки и погалвам челото на Каролайн.

— Готова ли си?

Тя кима, а аз започвам трудната задача да масажирам остатъците от гърдата й. Тъканта около белезите е твърда като глина. Масажът е необходим, за да омекотим тъканта и да подобрим обсега на движение на лявата ръка на жена ми, която сега тя не може да вдигне над главата си. Каролайн потръпва няколко пъти, но не се оплаква. Мисълта, че й причинявам болка, е кошмарна за мен, но лекарят твърди, че работата трябва да се свърши, а тя отказва да я върши сама.

След няколко минути спирам и прибирам превръзките.

— Готово. Мога ли да ти донеса нещо?

Каролайн става и се отправя към банята. Събличам се, закачам дрехите си в гардероба, нахлузвам долнището на пижамата си и се просвам в леглото. Каролайн се връща след няколко минути и загасва лампата. Сгушвам се в прегръдките й и оставам в тях цяла нощ.