Скот Прат
Несправедливост за всички (5)

4

Спя дълбоко в хотелската стая. Гласовете, които ме тормозят насън, са тези на Филип Джонсън и на малко момиченце. И двамата ме молят да ги спася. Но аз съм замръзнал от ужас и не мога да помръдна и да проговоря. Будя се три пъти, облян в пот. Най-после, в пет и половина, се надигам сковано от леглото, влизам в банята и наплисквам лицето си със студена вода. Поглеждам в огледалото и се чудя дали кошмарите някога ще приключат.

Тези отрязъци от насилие и ужас, избухващи снаряди и отчаяни викове ме преследват цял живот. Започнаха, когато бях малък и се сблъсках с изнасилване. Чичо ми, тийнейджър, изнасилваше сестра ми, която бе само година по-голяма от мен. Опитах се да го спра, но той ме надви и ме изхвърли от стаята. Лежах безпомощен на пода в коридора и слушах приглушените викове на сестра ми.

По-късно се записах в армията в неразумен опит да усетя близост с баща ми, който бе убит във Виетнам шест месеца след зачеването ми. Озовах се спуснат с парашут в Гренада с два батальона рейнджъри. Нещата, които видях и направих там, изплуват в подсъзнанието ми от време на време, най-вече, когато спя. Напоследък не ме измъчват толкова често като преди, но когато се случи, са в ярки цветове и силен звук, живи като в деня, когато ги преживях.

Ако имах мозък, щях да си избера по-спокойна и кротка професия — счетоводство или фармация например. Но някаква непреодолима сила винаги ме е тласкала към самобичуване и в началото на двайсетте си години взех злощастното решение да стана адвокат и впоследствие, подтикван най-вече от нуждата да издържам семейството си, влязох в света на наказателното право, изпълнен със социопати, откачалки, нарцисисти и идиоти. Практикувах защита на престъпници повече от десет години, докато накрая бях прострелян от полуделия син на жертва на убийство. Взех си година отпуск, но после започнах работа като прокурор. Първият ми случай бе с група боготворящи сатаната готи^[1], убили шест човека. Лидерката им, психопатка на име Наташа Дейвис, едва не ме уби. Сега, докато разглеждам в огледалото лице, което изглежда доста по-старо, отколкото трябва, ми се иска да можех да повдигна горната част на черепа си, да извадя с лъжица мозъка си и да започна отначало.

Излизам от банята и нахлузвам анцуг, горнище с качулка и вехти маратонки. Хотелът, където съм отседнал, е на една пресечка от университета „Вандербилт“. Прекарвам следващия час в тичане из университетското градче и парка отсреща. В шест и половина съм изкъпан, облечен и седнал в хотелския ресторант. След няколко минути виждам как синът ми влиза.

Джак вече е метър и деветдесет, точно колкото мен. Косата му е тъмна като моята, но подстригана по-късо. Очите му са шоколадовокафяви и отразяват вроден интелект и любознателност. Вече е на двайсет години, трети курс във „Вандербилт“ и член на бейзболния отбор, който се гордее с дисциплина и издръжливост. Джак се движи със самоувереността на добър спортист и когато се изправям да го прегърна, гърдите ми се изпълват с любов и гордост.

— Големият Джак — казвам, като обвивам ръце около врата му. — Изглеждаш великолепно.

— А ти изглеждаш изморен — отвръща той и се настанява срещу мен.

— Не спах добре.

— Как си? Искаш ли да поговорим?

— За какво?

— За екзекуцията. Как ти действа?

— Още не съм сигурен — отговарям честно. — Трудно ми е да повярвам, че седях и гледах как убиват човек.

— Човек, който е убил жестоко безпомощно малко момиченце.

— Знам. Просто не съм сигурен какво да мисля.

— Ами тогава не мисли — ухилва се Джак. — Да поговорим за бейзбол.

Облекчен съм, че той не иска да чуе подробностите от събитието, на което бях свидетел преди няколко часа. Започваме да си бъбрим по любимата ни тема, докато той омита четири яйца, две препечени филии, две ябълки и банан. Говорим за треньорите, съотборниците и противниците, за перспективата Джак да бъде поканен в отбор от главната лига през юни. Лично аз предпочитам да остане във „Вандербилт“ през последната си година, но той е зашеметяващо добър играч и е съвсем възможно професионалистите да му предложат сериозни пари тази година.

Един час отлита бързо и в осем без петнайсет Джак поглежда часовника си и допива остатъка от портокаловия сок.

— Трябва да вървя, татко — казва. — Имам лекция след петнайсет минути.

— Разбира се — кимам унило.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто не очаквам с нетърпение останалата част от седмицата.

— Какво става?

— Утре сутрин имам дело, което мисля, че няма да мине добре, а майка ти покани Рей и Тони на вечеря в събота. Тя се страхува, че те са на ръба на развода.

— Вчера говорих с Томи — казва Джак.

Томи Милър и Джак останаха близки приятели, макар да се намират на стотици километри един от друг. Говорят по телефона често и са заедно през ваканциите — единствените моменти, които прекарват у дома. Последният път, когато видях Томи, бе по Коледа. Той ми спомена, че страшно му харесвало в „Дюк“ и се справял добре и в аудиторията, и на бейзболното игрище.

— Да? Какво каза Томи?

— Казва, че положението е лошо. Тревожи се за баща си. Освен това щяло да му се наложи да се прехвърли есента, защото вече не можели да си позволят таксите за „Дюк“.

— Знам. Майка ти ми каза.

Положението на Рей Милър се влоши сериозно откакто съдия Грийн го хвърли в затвора заради неуважение към съда преди шест месеца. Съдията изпълни обещанието, което даде, докато Рей и аз напускахме съдебната зала през онзи ден. По-малко от двайсет и четири часа след като Рей бе задържан, съдията издаде заповед, която му забраняваше да упражнява право в наказателните съдилища на Първи район. После изпрати дузина оплаквания срещу Рей в Комисията за професионална благонадеждност. Тъй като оплакванията идваха от съдия, комисията — безполезно сборище на бюрократи в Нашвил — отстрани Рей от длъжност, без дори да го изслуша.

Гнусната кампания на Грийн лиши Рей от възможността да си вади хляба, което пък му попречи да си плаща вноските по ипотеката, а това несъмнено ще доведе до загубата на къщата му в скоро време. Две от колите му вече бяха прибрани от банката, Томи е принуден да напусне „Дюк“, а с влошаване на положението Рей изпадна в дълбока депресия. Пусна си брада, пие юнашки и качи петнайсет кила. Открих, че се отбивам да го видя все по-рядко, защото сърцето ми се къса, като виждам как се съсипва.

— Защо мама ги е поканила? — пита Джак. — Опасявам се, че вечерята ще е доста тегава.

— Знаеш каква е майка ти — отговарям. — Винаги мисли, че може да помогне, а дори когато не може, смята, че трябва да опита.

Джак се надига и ме прегръща отново.

— Кажи на мама, че я обичам. И й кажи, че има неща, в които човек не трябва да се бърка.

— Ще й кажа.

— А ти? — усмихва ми се той. — Мога ли да ти споделя нещо, без да побеснееш?

— Зависи какво е.

— Научих нещо, откакто съм тук. Вероятно ще ти прозвучи странно, но единственото истинско нещо е настоящето. Ако помислиш за това, наистина няма бъдеще и минало. Има само настояще и трябва да се съсредоточим върху него.

— Не предполагах, че ще станеш философ.

— Няма да е лошо да опиташ, татко. Ще ти се отрази добре да спреш да се тревожиш толкова много за бъдещето, а още по-добре ще е, ако забравиш миналото.

— Не е лъжа.

— Сериозно ти говоря. Знам, че си ми баща и съм предубеден, но мисля, че си най-свестният човек, когото някога съм срещал. Би трябвало да си по-снизходителен към себе си.

— Благодаря ти, сине. Ще се опитам.

Той се обръща и тръгва, а аз го наблюдавам как излиза от ресторанта. Внезапно усещам как по бузата ми се търкулва сълза.