Скот Прат
Несправедливост за всички (13)

12

На следващата сутрин ставам рано. Понеделник е и искам да съм във фитнеса в шест и да поспортувам, преди да отида на работа. Винаги се чувствам по-свеж и бодър и се справям по-добре с безумията, с които си имам работа ежедневно.

Докато излизам от гаража, виждам непозната кола, паркирана в двора. Бяла хонда сивик, вехта и леко ръждясала. Изскачам от джипа и поглеждам в колата, но нищо не ми подсказва кой е собственикът й.

Обикалям къщата и не виждам нищо странно. Влизам вътре и се качвам горе. Лили спи дълбоко и не виждам никой от приятелите й на пода или някъде другаде. Слизам в стаята на Джак и когато стигам до последното стъпало, разбирам кой е притежателят на колата. Томи Милър спи на канапето. Колата навън е символ на финансовия срив на семейството му. Последния път, когато видях Томи, той шофираше чисто нов джип. Връщам се долу и потеглям към фитнеса.

Няколко часа по-късно стоя пред кабинета на шефа ми. Лий Муни тъкмо се е завърнал от поредната си едноседмична ваканция, която реши да вземе веднага след конференцията в Чарлстън. С ваканциите и времето, което прекарва по конференции и семинари, той е вън от службата поне два месеца и половина годишно.

Напоследък ми е трудно да го погледна в очите, защото осъзнах, че съвсем не е това, на което се прави. Преди известно време изпратих племенника му, колега прокурор на име Александър Дън, в затвора, тъй като изнудваше комарджии за пари. Александър твърди, че и Муни бил замесен. Вярвам му, но не мога да го докажа.

След това идва напредващият алкохолизъм. Виждал съм шефа да се напива до припадък на две служебни сбирки през последните шест месеца, а и често усещам миризма на водка в дъха му. Носят се упорити слухове, че и бракът му се разпада. Сигурен съм, че ще загуби много, ако богатата му съпруга го изрита, но похотливостта му е станала легендарна. Той си вярва, че е дар, който трябва да бъде щедро раздаван на жените от всички раси, възрасти, форми и размери. Преследва ги по празненства в офиса и събрания на адвокатската асоциация с твърда решимост и пълна липса на дискретност. Поведението му става все по-откачено и животът му излиза извън контрол, но той очевидно въобще не го осъзнава.

Муни седи зад бюрото си, ограден от знамената на Съединените щати и щата Тенеси. Зад гърба му виси огромна рамкирана снимка на бившия президент Джордж Буш. Шефът ми има хубави черти и здрава челюст, която очертава слабо лице, но под очите му са се оформили огромни тъмни торбички, а бузите му са леко лилави. Косата му е посивяла, а горната му устна е украсена с мустак, с който си играе непрестанно. Облечен е в кафяво сако от туид, бяла риза и бежова вратовръзка. Сивите му очи гледат ядосано.

— Какво, по дяволите, ти става? — излайва той гневно. — Заминавам за известно време, а ти прекратяваш дело веднага след като са ти сритали задника в съда. Имаш ли представа какво е общественото мнение за прокуратурата?

Муни има предвид случая с Бъди Карвър, педофила, на когото съдия Грийн позволи да се измъкне безнаказано. Прави се на голям началник в понеделник сутрин, а това не ми се нрави.

— Ще отнеса случая с Карвър към федералните — отговарям. — Федералните закони са по-сурови, затворническите присъди — по-дълги, а и те нямат съдия, който симпатизира на педофилите.

— Трябва да се уверим, че обществеността ще узнае всичко, когато федералният съд издаде присъда — казва Муни. — Ще направя изявление пред пресата.

— Спомняш ли си Брайън Гант? — променям темата. — Беше осъден за убийството на тъщата си и изнасилването на племенницата си преди дълго време. Предполагам, че стана, преди ти да започнеш работа тук.

— И какво за него?

— Ще го екзекутират, а мисля, че е невинен. Чудех се дали може да се заинтересуваш да прегледаш случая. Може би трябва да се намесим.

Муни отваря уста, за да отговори, но го прекъсва звъненето на интеркома. Той заговаря тихо, после ме поглежда.

— Да вървим — нарежда ми той.

— Къде?

— Казах, да вървим!

Свивам рамене и излизам от кабинета след него. Когато стигаме до паркинга, той ми нарежда да го последвам в джипа. Напрегнат е и разстроен, повече от обикновено. Повежда ме към горист имот в скъп квартал, наречен „Езерно пристанище“. Частният път е асфалтиран и се вие около половин километър през кленова гора към масивна тухлена къща в колониален стил. Завиваме и се изкачваме по хълм, а когато се спускаме в падината към къщата, виждам познатата дейност на местопрестъпление. Коли, проблясващи светлини, жълти ленти, униформени мъже, които обикалят наоколо. Муни паркира на тревата на стотина метра от лентата и аз постъпвам по същия начин. Веднага щом излизам от джипа, миризмата ме удря в носа. Уникалната зловеща воня на изгорена плът. Втурвам се да настигна Муни, който бърза към група полицаи и санитари.

— Мили боже — промърморва той и проследявам погледа му към едно от дърветата.

Почернял труп виси обесен на въже, увито около клон на три метра от земята и завързано към дънера на клена. Трупът изглежда мъжки, но отвъд това е неразпознаваем. Парчета обгорена плът висят от крайниците и торса. Устните и по-голямата част от лицето са напълно изгорени.

На три метра вдясно по-малко дърво — круша — лежи напряко на пътя. На два метра от него е паркиран черен мерцедес. Агент от ФБР снима колата. Познавам го и отивам при него.

— Агент Норкрос — казвам, — отдавна не сме се виждали.

Запознах се с Норкрос, когато работихме заедно по случай — убийството на Наташа Дейвис.

— Ха, проклет да съм — отвръща Норкрос, като се изправя в целия си ръст от метър и деветдесет и пет и се протяга да се ръкува с мен. — Джо Дилард.

— Радвам се да те видя. Какво можеш да ми кажеш?

В лявата буза на Норкрос има голяма буца — дъвче тютюн. Той отстъпва настрани и изплюва кафява струя на земята.

— Твой ли е случаят? — пита той.

— Ще бъде веднага щом заловиш убиеца.

— Изглежда, някой се е крил сред дърветата известно време — обяснява Норкрос, като ми посочва мястото, където обикалят други двама агенти. — Не съм сигурен колко дълго е стоял тук, но май се е движил доста наоколо, преди да реши къде точно да устрои капана си.

— Капан?

— Дървото. Убиецът го е отсякъл, или май е използвал трион, а то е паднало напряко на пътя. След това е зачакал в горичката. Когато жертвата се появила, й се наложило да спре точно тук. Убитият е живеел сам и достатъчно далеч от съседите си, така че никой не е чул или видял нещо. Или поне ние още не сме открили никого. Жертвата се приближава до дървото и започва да го дърпа, а някой го халосва по главата. По ствола има кръв, а по тревата — следи от влачен труп към другото дърво. После убиецът залива жертвата с керосин, овързва го и го запалва.

— Кой е жертвата? — питам.

Норкрос се ухилва.

— Не знаеш ли?

— Не. Откъде да знам?

— Сериозно ли говориш? Никой още не ти е казал? Той е почти толкова прочут, колкото теб.

Свивам рамена.

— Името му е Грийн — казва Норкрос и по гърба ми пропълзява тръпка. — Ленард Грийн. Съдия Ленард Грийн.